Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Ароматът на луксозна италианска кожа изпълва просторното купе. Лявата ръка на Елин държи волана и кехлибарената светлина от таблото за управление осветява пръстите ѝ.

От колоните като спокойна есенна приказка звучи Соната номер 1 за цигулка от Бах.

Осемте ленти на магистралата пресичат по средата Хагапаркен, където шведската престолонаследничка живее в замъка си, и огромното гробище, където е погребан социалистът Аугуст Палм.

Елин поглежда спокойното лице на Вики и се усмихва на себе си.

За да избегнат досадните медии, те са решили да прекарат времето до съдебното дело в планинската вила на Елин. Къщата с площ от почти четиристотин квадратни метра е кацнала на склона на Тегелфел, точно преди Дювед.

Елин е подсигурила на Вики денонощни грижи. Бела е вече в къщата, Даниел ги следва с колата си, а медицинската сестра ще пристигне утре.

Вики се е изкъпала в болницата и косата ѝ мирише на евтин шампоан. Елин ѝ купи няколко чифта дънки и блузи, бельо, чорапи, маратонки и ветроустойчиво яке. Вики облече чифт черни дънки на „Армани“ и торбеста сива блуза на „Гант“. Останалите дрехи са в пликовете си на задната седалка.

— За какво си мислиш? — пита Елин.

Вики не отговаря. Просто гледа пътя през предното стъкло. Елин лекичко намалява музиката.

— Ще бъдеш напълно оневинена — казва тя. — Знам го, сигурна съм в това.

Предградията изчезват зад тях, пейзажът се заменя от ниви и гори.

Елин предлага на Вики шоколад, но в отговор получава само рязко поклащане на глава.

Днес Вики изглежда по-добре. Лицето ѝ е придобило по-здрав тен, лепенките ги няма, останала е само превръзката около счупения палец.

— Толкова се радвам, че Даниел можа да дойде с нас — казва Елин.

— Той е добър — прошепва Вики.

Даниел шофира собствената си кола и е някъде пред тях. Елин видя жълтото му комби при Нортул, но след това изостана.

— По-добър ли е от терапевтите, при които си ходила преди? — пита тя.

— Да.

Елин намалява музиката още малко.

— Значи искаш той да продължи да работи с теб?

— Ако трябва.

— Мисля, че ще е добре, ако продължиш с терапията за известно време.

— Тогава искам Даниел.

Колкото по̀ на север отиват, толкова повече се усеща есента. Сякаш единият сезон е сменил другия с главоломна бързина. Зелените листа стават жълти и червени. Падат като блестящи езера около дънерите на дърветата и кръжат над пътното платно.

— Трябва да си взема нещата — казва Вики внезапно.

— Кои неща?

— Вещите ми, всичко…

— Мисля, че са преместили онова, което не е било нужно на полицията, в къщата, където са настанени другите момичета — обяснява Елин. — Мога да се погрижа някой да ги вземе…

Тя хвърля поглед към момичето и си казва, че навярно това е важно за него.

— Или можем да минем оттам сега, ако предпочиташ…

Вики кимва.

— Искаш ли? Добре, ще говоря с Даниел — съгласява се Елин. — И бездруго ни е напът.

Между иглолистните дървета в горите вече е започнал да се стеле мрак, когато Елин завива надясно към Йетендал и паркира зад колата на Даниел. Той е извадил розова хладилна чанта и им помахва. Двете излизат и протягат краката си. После хапват по един сандвич със сирене и пият безалкохолно, загледани към железопътната линия и полята.

— Обадих се на заместничката в дома — казва Даниел на Вики. — Не ѝ се понрави идеята и ти да дойдеш с нас при момичетата.

— Но с какво би могло да им навреди това? — пита Елин.

— Аз и не ща да ги виждам — промърморва Вики. — Само си искам нещата.

Отново се качват в колите. Лъкатушещ път ги отвежда покрай езера и червени плевни, през гори чак до равния бряг.

Паркират пред къщата, където понастоящем са настанени ученичките от „Биргитагорден“. Черна морска мина от Втората световна война е поставена до стара бензинова помпа, а по телефонните стълбове са накацали чайки.

Вики разкопчава колана си, но остава в колата. Вижда Елин и Даниел да се отправят по чакълест път до голяма червена сграда и да изчезват зад черните люлякови храсти.

Там, където пътят се разделя, се издига пожълтял, украсен с листа прът, на който се танцува на Еньовден. Вики се заглежда в гладката водна повърхност на морския залив, а след това изважда опаковката с мобилния телефон, който ѝ е дала Елин. Маха лепенката, отваря капака, изважда апарата и внимателно отлепя предпазното фолио от дисплея.

Момичетата са се залепили по прозорците, докато Даниел и Елин изкачват стъпалата към голямата веранда. Заместничката Сулвейг Сундстрьом от дома за младежи „Севстагорден“ вече стои пред външната врата. Явно е, че не се радва на неканените гости. Тутакси обяснява, че уви, няма да могат да останат за вечеря.