Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Можем ли да влезем и да се обадим на момичетата? — пита Даниел.

— За предпочитане не — отговаря Сулвейг. — По-добре кажете какво ви трябва и аз ще отида да го потърся.

— Много неща са — опитва да обясни Елин.

— Не мога да обещая нищо…

— Но попитайте Каролин — казва Даниел. — Обикновено тя държи нещата под контрол.

Докато Даниел се осведомява как се чувстват ученичките и дали някои от лекарствата им са били променени, Елин наблюдава момичетата на прозореца. Те се блъскат и тя дочува гласовете им през стъклото. Думите им са трудно различими, сякаш звуците идват изпод вода. Лу Чу си пробива път най-отпред и помахва.

Елин помахва в отговор, след което се виждат Инди и Нина, застанали една до друга. Момичетата се бутат и се редуват да гледат и да махат. Единствено Тула, малкото рижаво момиче, не се мярва нито веднъж.

Вики поставя симкартата в телефона и вдига очи. По гърба ѝ полазват тръпки. Сякаш с ъгълчето на окото си е съзряла движение извън колата. Може би просто люляковите листа са се полюшнали от вятъра.

Вече е по-тъмно.

Вики поглежда колата на Даниел, празничния прът, живия плет, оградата и моравата пред тъмночервената къща.

Самотна лампа свети на мачта в края на кея и се отразява в черната вода.

Овехтели стойки за почистване на рибарски мрежи са наредени на полянка близо до пристанището. Приличат на редове от слепени футболни врати със стотици железни кукички по ръбовете.

Изведнъж Вики забелязва червен балон, който се търкаля по моравата пред къщата, където живеят ученичките.

Прибира телефона в кутията и отваря вратата на автомобила. Въздухът е прохладен, наситен с мирис на море. В далечината се чува самотна чайка.

Балонът се търкаля по моравата.

Вики предпазливо отива към къщата, спира и се ослушва. Светлината от един прозорец пада върху жълтите листа на брезата.

Нейде се чува слаб говор. Вики се пита дали има някой в тъмното. Продължава тихо да върви по пътеката. До късата страна на къщата растат прецъфтели слънчогледи.

Балонът се претъркулва под една волейболна мрежа и засяда в живия плет.

— Вики? — прошепва глас.

Тя бързо се обръща, но не вижда нищо.

Пулсът ѝ се учестява, адреналинът се отделя в кръвта и всичките ѝ сетива внезапно се изострят.

Хамакът проскърцва на пружините си и бавно се залюлява. Старият ветропоказател се завърта на покрива.

— Вики! — произнася остър глас съвсем наблизо.

Тя се обръща надясно и с туптящо сърце се взира в мрака. Изминават няколко секунди, преди да съзре тясно личице. Това е Тула. Почти незабележима е там, където стои между люляковите храсти. В дясната си ръка държи тежка бейзболна бухалка, която в момента е опряна на земята. Тула навлажнява устните си и вторачва във Вики зачервените си очи.

Елин се навежда към перилото на верандата и се опитва да види дали Вики все още седи в колата, но е тъмно. Сулвейг отново е излязла навън, след като е помолила Каролин да ѝ помогне. Даниел разговаря със Сулвейг. Елин го чува как се опитва да обясни, че Алмира има нужда от терапия и обикновено реагира отрицателно на по-силни антидепресанти. Моли още веднъж да влезе, но Сулвейг възразява, че тя носи отговорността за момичетата. Външната врата се отваря и Каролин излиза на верандата. Прегръща Даниел и поздравява Елин.

— Вече опаковах нещата на Вики — казва.

— Тула вътре ли е? — пита Елин с напрегнат глас.

— Да, така мисля — отговаря Каролин с лека изненада. — Да я доведа ли?

— Да, ако обичаш — помолва я Елин, като се опитва да изглежда спокойна.

Каролин влиза и извиква Тула. Сулвейг недоволно поглежда Елин и Даниел.

— Ако сте гладни, мога да кажа на някое от момичетата да ви донесе малко ябълки — предлага тя.

Елин не отговаря нищо, а слиза по стъпалата и отива в градината. Зад себе си чува как викат Тула.

Сега вече е толкова тъмно, че океанът не се вижда. Дървета и храсти поглъщат почти цялата светлина.

Хамакът се люлее със скрибуцане.

Тя се опитва да диша тихо, но токовете ѝ тракат по плочките, докато бързо завива зад ъгъла.

Чува се шумолене в листата на големия люляков храст — сякаш някой заек си е плюл на петите и е хукнал да бяга. Клоните се раздвижват и внезапно Елин се озовава точно срещу Вики.

— Господи! — задъхва се Елин.

Те се споглеждат. Лицето на момичето е бяло като платно на слабата светлина. Пулсът на Елин е толкова силен, че гърми в ушите ѝ.

— Да отидем в колата — казва тя и отвежда със себе си Вики далеч от къщата.