Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Националните спецчасти, а? — ехидно се ухилва Петер.

Магдалена седи мълчаливо с поглед, забит в масата.

— Помоли за извинение — допълва Карлос.

— Задето се опитах да спася живота на едно малко момче ли? — пита Юна.

— Не, защото знаеш, че си сгрешил.

— Извинете — казва Юна.

Петер се изхилва и по челото му избива пот.

— Ще те отстраня — продължава Карлос. — От всякаква служба, докато не приключи вътрешното разследване.

— Кой ще поеме случая? — пита Юна.

— Предварителното разследване на убийствата в „Биргитагорден“ получи понижен приоритет и по всяка вероятност ще…

— Вики Бенет е жива — прекъсва го Юна.

— И по всяка вероятност — продължава Карлос — прокурорът още утре следобед ще вземе решение да закрие цялото разследване.

— Тя е жива.

— Стегни се, по дяволите! — намесва се Бени. — И аз гледах видеозаписа и…

Карлос му прави жест да замълчи, след което казва:

— Нищо не сочи, че охранителната камера зад бензиностанцията е заснела именно Вики и момчето.

— Оставила е съобщение на телефонния секретар на майка си онзи ден — отвръща Юна.

— Вики няма телефон и майка ѝ е мъртва — със сериозен тон се обажда Магдалена.

— Юна, станал си небрежен — със съжаление в гласа казва Петер.

Карлос се прокашля, поколебава се, но след това си поема дъх.

— Изобщо не намирам това за забавно — произнася бавно той.

Петер поглежда с очакване шефа си, Магдалена се е вторачила в масата с пламнали бузи, а Бени рисува драскулки на лист хартия.

— Ще си взема един месец отпуск — казва Юна.

— Добре — изпъшква Карлос бързо. — Това решава…

— Ако първо получа позволение да вляза в един апартамент — доизказва се Юна.

— В един апартамент ли?

Лицето на Карлос помръква и той сяда зад бюрото си, сякаш сетните сили са го напуснали.

— Закупен е преди седемнайсет години от посланика на Чешката република в Швеция… Той го е дал на двайсетгодишната си дъщеря.

— Забрави! — въздъхва Карлос.

— Но дъщерята не е използвала апартамента от дванайсет години.

— Това няма никакво значение… Докато е собственост на лице с дипломатически имунитет е в сила член двайсет и едно.

Без да почука, в стаята влиза Аня Ларшон. Русата ѝ коса педантично е прибрана на кок и си е сложила лъскав блясък за устни. Отива при Карлос, поглежда го и прави жест към бузата му.

— Имаш мръсно петно на лицето — казва тя.

— Брадата ми ли? — със слаб глас пита Карлос.

— Моля?

— Може би съм забравил да се избръсна — отбелязва Карлос.

— Не ти отива.

— Така е — съгласява се той със сведен поглед.

— Трябва да говоря с Юна — казва Аня. — Свършихте ли?

— Не — отговаря Карлос с колеблив глас. — Ние…

Аня се накланя над бюрото. Червените пластмасови перли на огърлицата ѝ се полюшват в огромната цепка между гърдите ѝ. Карлос потиска импулсивното си желание да каже, че е женен, когато погледът му попада право в деколтето на Аня.

— Да не би да си напът да изпаднеш в нервна криза? — пита Аня с интерес.

— Да — потвърждава той тихо.

Колегите им гледат със зяпнали уста, когато Юна става от стола и последва Аня навън в коридора.

Продължават до асансьорите и Юна натиска копчето.

— Какво искаше, Аня? — пита той.

— Ето че пак си много напрегнат — казва тя и му предлага карамелен бонбон в хартийка на ивички. — Исках само да кажа, че Флура Хансен ми се обади и…

— Имам нужда от разрешително за обиск.

Аня поклаща глава, развива хартийката на бонбона и го пъхва в устата му.

— Флура искаше да върне парите…

— Тя ме излъга — прекъсва я Юна.

— Сега иска само да я изслушаме — обяснява Аня. — Флура каза, че имало свидетел… Всъщност звучеше наистина уплашена и повтори, че трябва да ѝ вярваш, че не иска пари, иска само да я изслушаме.

— Трябва да вляза в апартамента на „Волмар Юкскулсгатан“.

— Юна — въздъхва Аня.

Тя развива хартийката на още един карамелен бонбон, подава го и нацупва устните си. Той лапва бонбона, Аня се разсмива доволно и бързо маха хартийката на още един бонбон. Веднага го поднася към устата му, но е закъсняла, Юна вече е влязъл в асансьора.

Най-долу в сградата на „Волмар Юкскулсгатан“ на една от вратите висят балони. Тънки детски гласчета пеят песничка във вътрешния двор. Юна отваря вратата с дрънчащото стъкло и надзърта във вътрешния двор: малка градинка с полянка и ябълкови дървета. Залязващото слънце осветява маса, наредена с шарени чинийки и чаши, балони и гирлянди. Бременна жена седи на бял пластмасов стол. Гримирана е като котка и извиква нещо на играещите си деца. Юна усеща пробождане от внезапен копнеж. Изведнъж едно от момичетата се пуска от редичката и изприпква към него.