Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Юна се опитва да диша тихо, докато с лявата си ръка разкопчава едно копче на сакото си и изважда пистолета. Все още не е свикнал съвсем с тежестта и различния баланс на оръжието.

В едно от мазетата има кафяво люлеещо се конче от дърво, с муцуна, обърната към решетката. Зад него блещукат ски със стоманени кантове, щеки и месингов корниз.

Чува се звук, сякаш някой се влачи по бетонния под, но Юна не може да види нищо.

Потръпва при мисълта, че е възможно Вики Бенет да се е скрила под камарите стари шейни, които подмина, и да се приближава към него изотзад.

Прозвучава металическо шумолене и Юна се обръща.

Коридорът е празен.

Канализационните тръби дрънчат на местата си под тавана.

Точно когато се обръща обратно, лампата угасва автоматично и става тъмно като в рог. Не вижда нищо, посяга пипнешком с ръка и напипва решетката на едно мазе. По-нататък вижда малка лампичка да гори изпод пластмасовия капак на електрическия ключ.

Жълта, трептяща лампичка, която да ти помогне да откриеш ключа.

Юна изчаква очите му да привикнат към мрака, преди да тръгне напред.

Внезапно отново лампата на електрическия ключ угасва.

Юна застава като истукан в коридора и напрегнато се ослушва.

Отнема му секунда да проумее, че лампата е закрита, че някой е застанал пред нея.

Предпазливо прикляква, за да не стане мишена на евентуална сляпа атака.

Механизмът на асансьора бучи зад една врата и ето че внезапно лампата пак се вижда.

Юна се отмества назад и същевременно чува как някой меко влачи крака по пода.

Там има някой, без съмнение. В едно от мазетата пред него има човек.

— Вики — изрича той в мрака.

Изведнъж вратата на мазето се отваря, чуват се гласове от стълбището отгоре и някой започва да слиза по стълбата към склада за велосипеди, докато лампите примигват.

Юна се възползва от момента, прави няколко чевръсти крачки напред, забелязва движение в една от клетките за съхранение и насочва пистолета си към сгушена фигура.

Мудни светкавици на неонови лампи прорязват мрака, след което пак става светло. Вратата на склада за велосипеди се затръшва и гласовете се отдалечават.

Юна прибира пистолета в кобура, разбива малкия катинар с ритник и нахлува вътре. Фигурата в клетката е много по-малка, отколкото му се бе сторило първоначално. Приведеният гръб се движи бързо в ритъма на дишането.

Без съмнение там стои Вики Бенет.

Устата ѝ е залепена с лепенка, тънките ѝ ръце са извити зад гърба ѝ и здраво вързани за решетката.

Юна бързо се приближава, за да разхлаби въжетата. Тя само стои с наведена глава и диша запъхтяно. Рошавата ѝ коса виси над мръсното лице.

— Вики, ще махна…

Тя го ритва енергично и изненадващо в челото тъкмо когато се навежда. Ритникът е толкова силен, че Юна се олюлява назад. Увиснала на ръцете си, Вики го изригва в гърдите. Раменете ѝ ще се извадят от тежестта. Ритва отново, но Юна блокира крака ѝ с ръка. Тя изкрещява иззад лепенката, хвърля се напред, при което цял сегмент от решетката се огъва. Вики дърпа с двете си ръце и се опитва да сграбчи остър стоманен прът, когато превъзхождащият я физически Юна я преобръща на бетонния под. Затиска я неподвижно с коляно и ѝ слага белезници, след което разхлабва въжето и маха лепенката.

— Ще те убия! — изкрещява Вики.

— Аз съм инспектор от…

— Изнасили ме, не ми пука, ще ви намеря и ще ви убия всичките…

— Вики — повтаря Юна на висок глас. — Аз съм криминален инспектор и трябва да разбера къде е Данте.

Вики Бенет диша учестено през полуотворената си уста и е втренчила в него тъмните си очи. Изтерзаното ѝ лице е оцапано с ивици кръв и мръсотия.

— Ако си полицай, трябва да спреш Тобиас — казва тя дрезгаво.

— Току-що говорих с него — обяснява Юна. — Щеше да продава някакви електронни четци, които…

— Този мръсник! — изпъхтява тя.

— Вики, разбираш, че трябва да те заведа в полицейския участък.

— Добре, по дяволите, хайде, води ме, не ми пука…

— Но първо… първо трябва да ми кажеш къде е момченцето.

— Тобиас го взе, а аз му повярвах — казва Вики и извръща лице.

Тялото ѝ се разтреперва.

— Аз му повярвах отново, аз…

— Какво се опитваш да кажеш?

— Ти и без това няма да слушаш — отвръща тя и поглежда Юна с влажни очи.

— Сега те слушам.

— Тобиас обеща да заведе Данте при майка му.

— Не е изпълнил обещанието си — казва Юна.

— Знам, а аз му повярвах… Толкова съм тъпа, аз…

Гласът ѝ секва и в тъмните ѝ очи проблясват искрици паника.