Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— На кого има доверие? — интересува се Юна.

— На никого — отговаря Тобиас, отваря външната врата и излиза на стълбището.

— Има ли доверие на теб?

— Не мисля.

— Така че няма риск да дойде тук?

Юна се забавя в малкото антре и внимателно отваря шкафчето за ключове на стената.

— Не, но може би на… Не, забрави — казва Тобиас и натиска копчето на асансьора.

— Какво щеше да кажеш? — пита Юна и рови измежду ключовете.

— Наистина вече много бързам.

Юна внимателно откача резервните ключове за апартамента от кукичката и ги пъхва в джоба си, след което излиза от жилището, затваря вратата и застава в асансьора до Тобиас.

Излизат от асансьора и чуват весели викове от двора. Балоните на вратата меко се удрят един в друг на течението. Излизат навън, на озарения от залеза тротоар. Тобиас се спира и поглежда Юна, почесва се по едната вежда, след което лекичко се отдалечава, загледан в улицата.

— Щеше да кажеш нещо за това къде е могла да отиде — настоява Юна.

— Дори не се сещам как му беше името — обяснява Тобиас, като засенчва очите си с длан. — Но е пастрок на Микан, едно момиче, дето го познавам… и знам, че преди да се премести при мен, Вики е спала на разтегателно кресло у тях, на площад „Мусебаке“… Извинявай, не знам защо казвам това.

— На какъв адрес?

Тобиас поклаща глава и оправя тежкия сак.

— В малката бяла къща, точно срещу театъра.

Юна го вижда как изчезва зад ъгъла с тежката чанта с крадени стоки и си мисли да отиде с колата до площад „Мусебаке“ и да почука на вратата, но нещо го кара да остане на същото място, изпълнен със странна тревога. Внезапно му става студено. Вече е вечер и отдавна не е нито ял, нито спал. Има главоболие, което още повече му пречи да разсъждава ясно. Юна се запътва към колата, но спира, когато осъзнава какво не беше както трябва.

Не може да сдържи усмивката си.

Не може да проумее как го бе пропуснал; сигурно е бил много уморен, та го забеляза чак сега.

Може би беше твърде очевидно, като липсващата брънка в класически детективски роман.

Тобиас каза, че бе следил случая в таблоида „Експресен“, но през цялото време бе разговарял с Юна, сякаш знае, че Вики е жива.

По принцип Юна единствен поддържа идеята, че тя е жива.

Журналисти от цялата страна пишат, че Вики и Данте са се удавили в Индалселвен още в сряда. Потоци от критика се изливат заради мудността на полицията, която само е утежнила мъката на майката на Данте, като са се опитали да я накарат да подаде сигнал за изчезнало лице.

Но Тобиас знае, че Вики е жива.

Това очевидно прозрение внезапно поражда и друго наблюдение.

Юна знае какво е видял и вместо да се опита да настигне Тобиас, той рязко се обръща и бързо тръгва обратно към „Волмар Юкскулсгатан“ 9.

В съзнанието му внезапно изниква споменът за розовия балон, който се бе откачил от вратата. Той се бе търкалял почти в безтегловност по мраморния под на стълбището.

Бе имало куп следи от различни деца, които си бяха играли по стълбите и се бяха преследвали едно друго навън на двора и пак вътре.

Юна си повтаря, че Вики все още може да е боса, откакто е загубила маратонките си в реката. Блъсва входната врата, която се отваря, нахлува във фоайето и е убеден, че споменът му е безпогрешен.

Няколко от по-големите отпечатъци от боси крака водят право до вратата на мазето, но не и обратно.

Следите отвеждат Юна до металната врата. Той изважда ключовете, които открадна от Тобиас, и отключва. С едната си ръка открива ключа за осветлението на тавана. Тежката врата се затръшва зад него. Става тъмно, след което започва да примигва светлина. Стените излъчват хлад и миризма на гнило от шахтата за боклук прониква през отдушниците. Известно време стои неподвижен и се ослушва, а после продължава по стръмната стълба.

Слиза до едно помещение за съхранение на велосипеди, промушва се между шейни, колела и детски колички, след което продължава по един нисък коридор. Под тавана преминават обвити в изолация тръби. Стените всъщност са направени от мрежа за врати на мазетата на апартаментите.

Юна запалва лампата и прави няколко крачки по коридора. До него се чува внезапно бръмчене, той се оглежда и вижда, че двигателят на асансьора се е включил.

Застоялият въздух е пропит със силна миризма на урина.

Внезапно чува как някой се движи в дъното на мазето.

Юна си мисли за снимката на Вики, която бе използвана при издирването. Трудно е да си представи срамежливото почервеняло лице да се преобрази неузнаваемо. Да се изпълни с необуздан гняв. Единственият начин, по който би могла да замахне с големия чук, сигурно е бил с двоен хват. Опитва се да си я представи как удря и пръски кръв оцапват лицето ѝ, как продължава да удря, избърсва кръвта от едното си око с рамото, след което отново удря.