Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Какво искаха?

— Вики споменавала ли е някой си Тобиас?

Даниел смръщва вежди и Елин тъкмо се кани да се извини, че го притиска, когато той вдига ръка към нея.

— Чакай — казва той бързо, — това беше онзи с мансардата в Стокхолм, тя е живяла при него известно време.

На изнуреното лице на Даниел внезапно разцъфва широка, сърдечна усмивка:

— „Волмар Юкскулсгатан“ девет.

Елин измънква нещо от изумление и изважда мобилния си телефон от чантата. Даниел поклаща глава.

— Как, по дяволите, мога да знам това? — пита той. — Та аз забравям всичко. Не помня дори бащините имена на родителите си.

Елин става от хамака и пристъпва на окъпаната в слънчева светлина трева. Обажда се на Юна и му съобщава какво е научила. Чува как инспекторът започва да тича, докато говори, и още преди да са успели да привършат разговора, се затръшва вратата на кола.

Сърцето на Елин тупти бързо, когато сяда до Даниел на хамака и усеща топлината от тялото му до бедрото си. Той е намерил стара коркова тапа от вино между възглавничките и се опитва да разчете надписа с късогледите си очи.

— Ходихме на курс по сомелиерство и започнахме да колекционираме вина… Нищо специално, но някои са доста хубави. Получих ги като подарък за Коледа… от Бордо… две бутилки „Шато О’Брион“ хиляда деветстотин и седемдесета. Щяхме да ги изпием, когато се пенсионираме, аз и Елисабет… Човек си прави толкова планове… Дори си бяхме запазили малко марихуана. Беше си наша шега. Майтапехме се, че когато остареем, ще можем да си живеем като младежи, които надуват силна музика и спят до късно.

— Трябва да тръгвам за Стокхолм — казва Елин.

— Да.

Полюляват се мъничко заедно и грубите ръждиви пружини проскърцват.

— Хубава къща — обобщава Елин тихо.

Тя слага ръката си върху неговата, Даниел я обръща и преплита пръсти с нейните. Седят в мълчание, докато люлката бавно скрибуца.

Лъскавата ѝ коса е паднала на лицето ѝ, Елин я отмахва и среща погледа му.

— Даниел — промълвява тя.

— Да — шепнешком отвръща той.

Елин го поглежда. Помисля си, че никога не се е нуждаела от нежността на друго човешко същество толкова много, колкото сега. Нещо в погледа му, в набразденото от бръчки чело дълбоко я вълнува. Тя внимателно го целува по устата, усмихва се и пак го целува, хваща лицето му между дланите си и го целува страстно.

— Боже Господи — казва той.

Елин отново го целува, наболата му брада одира устните ѝ, разтваря горната част на роклята си и насочва ръката му към гърдите си. Той я докосва много предпазливо и лекичко погалва зърното ѝ.

Даниел изглежда ужасно раним, преди тя да го целуне отново, пъхва ръка под ризата му и усеща как коремът му потръпва от допира.

Вълни от желание обливат скута ѝ, усеща как краката ѝ се подкосяват, иска ѝ се да легне на тревата с него и да възседне хълбоците му.

Затваря очи, притиска се към него и Даниел казва нещо, което не може да чуе. Кръвта препуска и кипи в жилите ѝ. Усеща топлите му ръце по тялото си, ала той внезапно спира и се отдръпва.

— Елин, не мога…

— Извинявай, не исках да става така — казва тя и се опитва да диша по-спокойно.

— Просто ми трябва малко време — обяснява Даниел с насълзени очи. — Твърде много ми се събра, но не бих искал да те подплаша.

— Не ме плашиш — отвръща му тя, като се опитва да се усмихне.

Елин просто си тръгва от градината, оправя дрехите си и сяда в колата.

Бузите ѝ са зачервени, а краката ѝ са меки като от кашкавал, докато шофира на излизане от Сундсвал. Само след пет минути завива по един дърварски път и спира с пламтящ скут и биещо сърце. Поглежда лицето си в огледалото за обратно виждане. Очите ѝ блестят наситено, а устните ѝ са набъбнали.

Бикините ѝ са целите подгизнали. Кръвта пулсира в тялото ѝ. Не може да си спомни да е изпитвала подобна сексуална възбуда преди.

Даниел изглежда така странно равнодушен към външността ѝ. Има усещането, че сякаш вижда право в сърцето ѝ.

Опитва се да диша спокойно, изчаква малко, после се оглежда на тесния горски път, вдига дупето си и смъква бикините си до бедрата. Започва да се гали бързо и с двете си ръце. Оргазмът ѝ идва разтърсващ, на бързи залпове. Елин Франк седи запъхтяна и обляна в пот, мушнала пръсти във вагината си, зареяла поглед през предното стъкло към магическите ивици слънчева светлина, които се процеждат между клоните на боровете.

Започнало е да се смрачава, когато Флура тръгва към централата за вторични суровини зад „Икеа“, за да търси бутилки и метални кутийки. Убийствата в Сундсвал не ѝ излизат от ума и е започнала да си фантазира за Миранда и живота ѝ в „Биргитагорден“.