Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Мисли си за момичетата в къщата на брега. Някое от тях трябва да знае повече. Трябва да има свидетел.

Малката Тула говореше и се движеше, сякаш ври и кипи отвътре. Може би е видяла нещо, което не се осмелява да разкаже.

Елин си припомня как малкото момиче скубеше косата ѝ и се бе опитало да забие вилица в лицето ѝ.

Навярно този спомен би трябвало да я накара да се почувства по-уплашена, отколкото е всъщност.

Плъзва ръка под възглавницата, усеща болка от раната на китката си и се сеща как момичетата се съюзиха и провокираха Даниел, щом напипаха слабото му място.

Елин се върти в постелята и си мисли за лицето на Даниел, изящните му устни и чувствителните му очи. Колкото и да е неясно, тя бе вярна на Як чак до авантюрата с френския фотограф. Разбира се, не го бе направила нарочно. Знае, че са разведени и той никога няма да се върне.

След душа Елин се намазва с анонимния хотелски лосион, сменя превръзката около китката си и за първи път в живота си облича същите дрехи, които е носила и предишния ден.

Почти невъзможно е да проумее вчерашните събития. Денят започна с това, че симпатичният криминален инспектор обясни: сигурен е, че Вики е все още жива.

Без да се поколебае нито за миг, Елин бе отишла с колата си до болницата в Сундсвал и бе успяла да измоли да я пуснат да поговори с терапевта Даниел Грим.

Лицето ѝ пламти от чувства, когато изважда несесера от дамската си чанта и започва да се гримира с бавни движения.

Той я бе придружил до Хорте, където Елин бе открила ключодържателя на Вики.

Докато пътуваха обратно с колата, Даниел се бе опитал да си спомни дали Вики бе споменавала името „Денис“. Почувства се депресиран и засрамен, задето не можа да си спомни.

Усеща гъделичкане в стомаха, когато си мисли за Даниел Грим. Сякаш пада от голяма височина — това ѝ доставя удоволствие.

Беше много късно вечерта, когато спря пред къщата му в Сундсвал. Чакълеста пътека водеше през стара овощна градина. Тъмни широколистни дървета се поклащаха от вятъра пред тъмночервена къща с бяла веранда.

Ако ѝ беше предложил да влезе, навярно щеше да се съгласи и тогава сигурно щеше да прави секс с него. Но той не я покани, беше внимателен и вежлив и когато му благодари за помощта, просто отговори, че това пътуване е било по-добро от всякаква терапия.

Усети, че е страшно самотна, докато го гледаше как влиза през ниската порта и изчезва към къщата. Постоя известно време в колата, после подкара обратно към Сундсвал и се настани във „Фърст Хотел“.

Телефонът забучава в чантата до фруктиерата в салона, Елин бързо отива там и отговаря. Юна Лина е.

— Още ли сте в Сундсвал? — пита инспекторът.

— Тъкмо си тръгвам от хотела — казва Елин и усеща как вълна от страх се надига в тялото ѝ. — Какво се е случило?

— Нищо, не се тревожете — бързо я успокоява той. — Имам нужда само да ми помогнете за нещо, ако разполагате с време.

— За какво става дума?

— В случай че не ви притеснявам много, ще съм ви благодарен, ако можете да попитате Даниел Грим за нещо.

— Мога да го направя — отговаря Елин приглушено, ала същевременно не може да потисне широката си усмивка.

— Попитайте го дали Вики някога е споменавала за някой си Тобиас.

— Денис и Тобиас — казва Елин замислено.

— Само Тобиас… В момента това е единствената ни следа към Вики.

В девет без петнайсет сутринта Елин Франк шофира покрай еднофамилните къщи на „Брюксгатан“, облени от ефирна слънчева светлина.

Паркира до гъст жив плет, излиза от колата и минава през ниската порта.

Къщата е добре поддържана, черният двускатен покрив изглежда нов и дърворезбованият кант на голямата веранда искри от белота. Тук са живели заедно Даниел и Елисабет Грим чак до петък през нощта. Елин потръпва, когато позвънява на външната врата. Чака дълго и чува как листата на голямата бреза шумолят, докато вятърът преминава през тях. В някой от съседните парцели замлъква електрическа косачка. Позвънява втори път, поизчаква и после заобикаля зад къщата.

От тревата се разхвърчават птички. Близо до високи люлякови дървета е завързан тъмносин хамак. В него лежи Даниел и спи. Лицето му е пребледняло и се е свил, сякаш зъзне в съня си.

Елин отива при него, той се стряска и се събужда. Сяда и я поглежда учудено.

— Твърде студено е, за да спиш тук навън — казва Елин меко и присяда.

— Не можех да вляза в къщата — отбелязва той и се дръпва, за да ѝ направи място.

— Тази сутрин ми се обадиха от полицията — разказва Елин.