Том Клэнси - Код Заплаха

Спринцовката съдържаше двеста милиграма специална отрова сукцинилхолин. Дозата в пластмасовата спринцовка можеше да се инжектира в целта или да се погълне от нея. И двата начина водеха до смъртта на жертвата, въпреки несъмнено по-ефикасното действие на отровата при инжектиране.

Джон излезе от тоалетната, скрил спринцовката в лявата си длан.

Кларк не се движеше точно по график. Надяваше се, че като мине обратно край кухнята, ще види сервитьора на жертвата си с ястията, но коридорът се оказа празен. Джон се престори, че разглежда картините на стените, а после и богато украсените и позлатени орнаменти. Накрая сервитьорът се появи с поднос на рамо, пълен с ястия под капак. Джон застана между него и салона на ресторанта и поиска сервитьорът да остави подноса на една масичка, за да му доведе главния готвач. Сервитьорът скри раздразнението си зад маска на учтивост и се подчини.

Когато мъжът се изгуби зад летящата врата, Кларк бързо провери блюдата под капаците, намери месото и инжектира отровата от спринцовката в средата на тънкия къс месо. В соса се появиха няколко прозрачни мехурчета, но повечето отрова се просмука в месото.

Когато след миг главният готвач се появи, Кларк вече беше върнал капака на мястото му и бе прибрал спринцовката. Благодари възторжено на мъжа за великолепната вечеря, а сервитьорът бързо занесе ястията, преди да са изстинали и върнати от гостите.

Няколко минути по-късно Джон плати сметката и стана, за да си тръгне. Сервитьорът му донесе шлифера и докато се обличаше, американецът хвърли поглед към Цел две. Либиецът тъкмо привършваше последната хапка месо, погълнат в разговор с мъжете от Оман.

Кларк тръгна към фоайето на хотела, а в този момент „Цел две” разхлаби вратовръзката си.

Двадесет минути по-късно шестдесет и пет годишният американец стоеше с чадър в парка „Буюкшехир Беледиези”, от другата страна на улицата пред хотела и ресторанта, и наблюдаваше как една линейка пристигна бързо до входа.

Но никоя линейка не би имала необходимото лекарство за тази смъртоносна отрова.

„Цел две” вече беше мъртъв или това щеше да стане скоро. За лекарите той щеше да е починал от сърдечен удар, което означаваше, че вероятно никой нямаше да разследва останалите гости на ресторанта, вечеряли по време на това печално, но напълно естествено събитие.

Кларк се обърна и тръгна към улица „Мувези” на петдесет метра на запад. Там взе такси и каза на шофьора да го закара на летището. Нямаше багаж освен чадъра и мобилен телефон. Натисна бутона за разговор, когато таксито потегли в нощта.

— „Две” падна. Чист съм — каза тихо той, преди да прекъсне обаждането и да пъхне с лявата си ръка телефона в джоба на сакото под шлифера.

Доминго Чавес чу обаждането по телефона от Дрискол, а после и от Кларк, и се зае със своята част от операцията. Седеше сам в стария държавен ферибот между Каракьой на европейския бряг на Босфора, и Юскюдар, на азиатския бряг. От двете му страни в салона на огромния ферибот бяха наредени червени дървени пейки с насядали по тях мъже и жени, които съдът, люлян от вълните в протока, бавно, но сигурно носеше към целта им.

Човекът на Динг седеше сам, също както по време на предишните проследявания. Краткият четиридесетминутен преход означаваше, че Чавес ще трябва да го очисти тук, на ферибота, за да не научи случайно за убитите си колеги и да не вземе мерки да се защити.

„Цел три” представляваше набит тридесет и пет годишен мъж. Седеше на пейка до прозореца и четеше книга, но след петнадесет минути излезе на палубата, за да пуши.

Като изчака малко, за да се убеди, че никой в големия пътнически салон не обръща внимание на излизащия навън либиец, Чавес стана от мястото си и излезе през друга врата.

Дъждът се оказа силен, а ниските облаци спираха напълно лунната светлина. Чавес се постара да се крие в сенките, които лампите хвърляха върху тясната долна палуба. Тръгна към място на двадесетина метра зад целта си и се спря в тъмнината, след което се вгледа в бляскащите светлини на брега, които се скриха зад тъмния силует на един катамаран, който преминаваше под моста Галата.

С крайчеца на окото си наблюдаваше целта си — мъжът пушеше близо до парапета. Горната палуба го пазеше от дъжда. Други двама мъже стояха до парапета, но Динг следеше либиеца от няколко дни и знаеше, че ще постои навън.

Американецът изчака в сенките и накрая другите мъже се прибраха в салона.