Том Клэнси: Код "Заплаха"

От юг избоботи гръмотевица и последвалата я светкавица, която падна далеч в Мраморно море, освети за миг петте статуи в стаята, а после тъмнината ги погълна отново.

Хотелът им се намираше в истанбулския район „Султанахмет” и екипът го избра за база, защото имаше място да паркират колите си и заради почти еднаквата му отдалеченост от местата на всяка операция, която предстоеше тази нощ. Но причините за избора не включваха силоновите чаршафи или мърлявите коридори, нито пък намусения персонал и миризмата на марихуана, която се носеше на талази от хостела за младежи на приземния етаж.

Американците обаче не се оплакваха от квартирата си, защото мислеха само за предстоящите си задачи.

В седем вечерта водачът на групата погледна часовника на китката си, чиято каишка беше закопчана върху превръзка, която покриваше цялата му длан и част от предмишницата. Стана от дървения стол и каза:

— Тръгваме един по един. През пет минути.

Останалите — двама, седнали на осрано от плъхове легло, един, облегнат на стената до вратата, и другият изправен до прозореца — кимнаха.

Водачът продължи:

— Никак не ми се иска да деля операцията по този начин. Ние не работим така. Но честно казано… обстоятелствата диктуват действията ни. Ако не оправим онези помияри почти едновременно, ще се разчуе и хлебарките ще се разбягат.

Другите слушаха, без да отговарят. Всичко това го бяха правили десетина пъти миналата седмица. Знаеха трудностите, рисковете и опасенията на водача си.

Водачът им се казваше Джон Кларк, който се беше занимавал е подобни неща още преди най-младият от мъжете в екипа му да се роди, така че думите му тежаха.

— Вече съм го казвал, господа, но чуйте ме пак. Сега няма да даваме точки за стил.

След кратка пауза продължи:

— Влизаш и излизаш. Бързо и спокойно. Без колебания. Без милост.

Останалите кимнаха още веднъж.

Кларк завърши словото си и облече син шлифер върху раирания си костюм с жилетка. Приближи се до прозореца и протегна лявата си ръка, с която стисна лявата длан на Доминго (Динг) Чавес. Динг носеше кожено яке до над коленете и плетена шапка. В краката му лежеше брезентова торба.

Динг забеляза потта по лицето на шефа си. Знаеше, че Кларк изпитва болка, но не беше се оплаквал цяла седмица. Чавес запита:

— Джон, ще се справиш ли?

Кларк кимна.

— Ще свърша работата.

След това Джон подаде ръка на Сам Дрискол, който стана от леглото. Сам носеше дънково яке и дънки, наколенници и налакътници, а на леглото лежеше черен шлем на мотоциклетист.

— Господин Кларк — каза му Сам.

Джон запита:

— Готов ли си да биеш мухи?

— Напълно.

— Всичко е въпрос на ъгъл. Насочи се добре, дай газ и остави другото на инерцията.

Сам кимна и в този момент друга светкавица озари стаята.

Джон приближи Джак Райън-младши, който беше облечен в черни дрехи — памучен панталон, плетен пуловер и плетена маска, навита над главата му като шапка, подобно на тази на Чавес. Носеше обувки с меки подметки, които приличаха на черни чехли. Кларк стисна ръката на двадесет и седем годишния Райън и каза:

— Късмет, младши.

— Ще се справя.

— Знам.

Накрая Джон обиколи леглото и стисна лявата ръка на Доминик Карузо. Дом носеше тениска в червено и златисто и яркозлатист шал с червен надпис „Галатасарай”. Може и да изпъкваше на фона на приглушените тонове на дрехите на останалите, но изражението му не беше така весело.

С напрегната гримаса той каза:

— Брайън беше мой брат, Джон. Не ми трябва…

Кларк го прекъсна:

— Нали сме говорили за това?

— Да, но…

— Синко, не знам какво гласят петте ни цели тук, в Турция, но нашата операция отдавна не е само отмъщение за брат ти. И все пак… днес всички тук сме братя на Брайън. Всички сме заедно.

— Да, но…

— Искам да мислиш за задачата. И нищо друго. Всички знаем какво правим. Онези задници от ОСД са вършили и други престъпления срещу своя народ и срещу САЩ. И е ясно от действията им, че замислят нещо. Никой друг няма да ги спре. Ние трябва да им дръпнем шалтера.

Дом кимна разсеян.

Кларк добави:

— Отдавна си го просят, копелетата.

— Знам.

— Готов ли си да действаш?

Сега младият мъж вдигна глава. Погледна Кларк в очите и отговори решително:

— Абсолютно.

Джон Кларк взе куфара с небинтованата си ръка и излезе, без да каже нищо.

Другите четирима провериха часовниците си, след което останаха тихо на местата си, заслушани в ударите на дъжда в прозореца.