Том Клэнси - Код Заплаха

След десет минути бавно каране покрай реката мъжете забелязаха светлините на прожектори от един мост на няколкостотин метра надолу. Джак извади бинокъла на Адам от сака и видя през него четири цивилни коли на моста и група мъже, също в цивилни дрехи, които гледаха напрегнато водата.

— Тези са се сетили за същото като нас — каза Джак. — Ако пилотът е в реката, ще мине точно под тях.

Адам продължи напред, докато стигна един паркинг край склад близо до моста, и спря колата там.

— Тук скоро ще гъмжи от военни и полиция. Ти се скрий на задната седалка на колата. Аз ще ида до моста да видя какво става.

— Добре — отговори Джак. — Но ако има нещо, викни ме.

Яо излезе от колата и остави Джак в пълна тъмнина.

На моста Яо се озова сред десетина цивилни и двама войници. Те псуваха пилота. Някой каза, че градът е нападнат от тайвански самолети, но другите му отвърнаха, че е глупак, защото Тайван би нападнал Китай само ако иска да извърши самоубийство.

Всички се взираха във водата, убедени, че пилотът е паднал в реката, но Адам не намери нито един сред тях, който наистина да е видял парашута.

Разговорите на моста приличаха на семинар за изливане на гнева — всеки обясняваше какво би сторил на пилота, ако той се случи да го измъкне от водата. Войниците имаха автомати, разбира се, но много от другите мъже стискаха в ръце гребла, вили, парчета тръба или щанги за гуми.

Яо знаеше, че за пилота, ако е оцелял и е успял да избегне залавяне близо до мястото, където се разби самолетът, е по-добре да попадне в ръцете на войници от редовната армия, отколкото на тази или всяка друга група будни граждани, които го търсеха навсякъде.

Един мъж от групата с фенерче в ръка отиде на другата страна на моста, за да огледа водата. Тъй като всички смятаха, че биха забелязали човек във водата на сто метра преди моста, никой не беше се досетил да види какво става надолу по течението.

За удивление на Яо мъжът извика — каза, че е видял нещо. Яо и останалите изтичаха до отсрещния парапет и се взряха в кафявата вода, където наистина видяха човек. Мъжът лежеше с разперени ръце и крака и носеше зелен костюм на пилот, но нямаше шлем. Адам реши, че тъй като лежи с лице нагоре, летецът можеше просто да е в несвяст, а не мъртъв, както изглеждаше.

Яо натисна бутон на телефона си, за да избере последно набрания номер — този на Джак.

Като отстъпи малко назад от парапета, един от войниците изстреля откос с автомата си към тялото, което плаваше надолу по течението и излезе от светлината на фенерчето. Лъчите на няколко други фенерчета го последваха в тъмнината.

Всички затичаха по брега или към колите си, побеснели от желанието да са първите, които ще извадят онзи дявол от водата.

Джак вдигна телефона и Яо каза:

— Сядай зад волана и тръгвай на юг веднага!

— Тръгвам.

Джак качи Адам в колата и потегли бясно по черния път край реката. Двамата бързо подминаха всички, които тичаха край брега, но доста по-напред имаше три други коли.

Не изминаха и половин километър, когато стигнаха до колите, които се оказаха паркирани до пътя. Брегът на реката се намираше на четиридесетина метра надясно и лъчите на фенерчетата осветяваха крайречната растителност.

— Хванали са го — каза Яо. — По дяволите!

— Няма да стане — отвърна Джак и спря колата до другите. Бръкна в сака на Адам и измъкна нож, след което бързо излезе и каза на Адам да го последва.

Но не хукна веднага към хората, които викаха и вдигаха шум на брега. Вместо това изтича при трите коли и прободе с ножа по две гуми на всяка. След това, докато гумите съскаха, двамата изтичаха в тъмното към мястото, където лъчите на фенерчетата танцуваха върху водата.

Двадесет и осем годишният Брандън Уайт беше висок метър и осемдесет сантиметра и тежеше седемдесет и пет килограма. Не внушаваше страх, освен ако не е в кабината на своя изтребител, с шлем и с пръст на бутона за стрелба. В този момент, легнал на каменистия и покрит с трева бряг, заобиколен от мъже, които го ритаха и удряха, със счупена ръка и почти достигнал състояние на хипотермия и пълно изтощение, той приличаше по-скоро на парцалена кукла.

Около него стояха тринадесет души. Но преди първия ритник по главата той не беше видял никого. След това стисна очи, опита веднъж да стане, но не успя дори да се изправи на колене заради сипещите се удари.

На гърдите в костюма си имаше пистолет, но при всеки опит да вдигне лявата си ръка и да извади нагласеното за дясната му ръка оръжие някой го събаряше или му дръпваше ръката.