Том Клэнси - Код Заплаха

Коваленко реагира изненадващо добре при тези думи.

— Добре. Не искам да прецакам Центъра и после да остана насаме с него.

Влязоха в тъмния апартамент, но Валентин не включи осветлението. Лаптопът лежеше на масата затворен и Джон, Мелани и Гавин застанаха отстрани на бюрото, за да са извън зоната, която се виждаше от камерата.

Коваленко влезе в кухнята и Кларк се спусна след него, защото реши, че онзи може би иска да вземе нож. Но вместо това руснакът бръкна във фризера, извади оттам заскрежена бутилка водка и отпи продължително няколко пъти. Обърна се и тръгна към лаптопа си с бутилка в ръка.

Мина край Кларк и сви рамене, сякаш за да се извини.

Биъри беше дал на руснака една флашка с вируса, който сам направи от програмата за качване на файлове на ФастБайт22 и от неговия троянски кон. Валентин я пъхна в порта на компютъра си и го включи.

След няколко секунди влезе в програмата „Криптограм” и започна разговор с Центъра.

Коваленко написа „SC Lavender”. Това беше опознавателният му код. Остана седнал в тъмното пред своето бюро, уморен и дори съсипан на вид, като се надяваше адски силно, че ще се справи така, че нито Центъра, нито Кларк да не го убие накрая.

Имаше чувството, че ходи на въже над дълбока пропаст.

На черния екран се появи зелен текст: „Какво стана?”.

„В „Хендли Асошиейтс” имаше хора, които Жерав не откри. След като влязохме и взехме данните от сървъра, онези нападнаха. Всички са мъртви. Жерав и хората му.”

Паузата се оказа по-кратка, отколкото Коваленко очакваше.

— Ти как оцеля?

— Жерав ми заповяда да изляза оттам, докато те се биеха. Аз се скрих в дърветата.

— Инструкциите ти бяха да окажеш помощ при нужда.

— Ако бях изпълнил тези инструкции, щяхте да загубите всичките си агенти. Щом вашите убийци не можаха да убият американците там, аз със сигурност също нямаше да се справя.

— Откъде знаеш, че са мъртви?

— Изнесоха телата им. Видях ги.

Този път паузата се оказа по-продължителна. Няколко минути. Коваленко си представяше как някой нарежда на някой друг какво да прави. Напечата няколко въпросителни, но не получи незабавен отговор.

В „Криптограм” се появи нов прозорец с иконата на телефона, както по-рано през деня.

Руснакът си сложи слушалката и щракна с мишката върху иконата.

— Да?

— Обажда се Центъра — каза същият глас, с който разговаря по-рано през деня. — Вие ранен ли сте?

— Не сериозно. Не.

— Проследиха ли ви?

Коваленко знаеше, че Центъра слуша гласа му в опит да открие признаци за измама. А и със сигурност го наблюдаваше през камерата.

— Не, разбира се.

— Откъде знаете?

— Аз съм професионалист. Кой може да ме проследи в четири сутринта?

Настъпи продължителна пауза. Накрая мъжът каза:

— Изпрати информацията.

След това връзката прекъсна.

Коваленко зареди файла на Гавин Биъри от флашката. Минутка по-късно Центъра написа: „Получено”.

Сега ръцете на Валентин трепереха. Той написа: „Инструкции?”.

Тихо, като едва мърдаше устни, прошепна на Биъри:

— Това ли е?

Биъри отговори:

— Да. Трябва да заработи почти веднага.

— Сигурен ли си?

Биъри не се чувстваше сигурен. Но каза уверено:

— Да.

В „Криптограм” се появи текст: „Какво е това?”.

Коваленко не реагира.

— Това е програма! Не това исках!

Коваленко погледна в камерата.

Бавно вдигна юмрук пред лицето си и изправи средния си пръст.

Кларк, Крафт и Биъри стояха отстрани със зяпнали уста.

В програмата се появи нов текст само след няколко секунди: „Вие сте мъртъв”.

Връзката прекъсна веднага.

— Изключи — каза Коваленко.

Биъри се усмихна.

— Чакай.

Кларк, Коваленко и Крафт го изгледаха.

— За какво да чакаме? — запита Валентин.

— Чакай — повтори мъжът бавно.

— Но той изключи връзката. Не може да изпрати… — обади се Мелани.

В програмата „Криптограм” се появи документ. Коваленко, който все още седеше пред машината, вдигна поглед към Гавин Биъри.

— Може ли…

— Моля.

Коваленко щракна върху документа и на монитора се появи една снимка. Четиримата души в притъмнения апартамент се наведоха напред, за да я огледат по-добре.

Пред камерата седеше млада жена с азиатски черти и къса черна коса, а пръстите й бяха опрени на клавиатура за компютър. Над лявото й рамо се бе привел един по-възрастен азиатец в бяла риза и разхлабена вратовръзка, загледан някъде под камерата.

Валентин запита объркано:

— Кой е…

Гавин Биъри докосна момичето с върха на пръста си.