Том Клэнси - Код Заплаха

— Без майтап! Тука е пълно с мъртви и завързани китайски войници. А ти как участваш?

— Аз… мислех, че става дума за промишлен шпионаж. Онези ме изнудиха, извадиха ме от затвора, но ме направиха свой съучастник. Започнаха с лесни задачи, които после ставаха все по-трудни. Измамиха ме, заплашиха ме, казаха, че ще ме убият. Не можех да се измъкна.

— На кого докладваш?

— На един, който нарича себе си Центъра.

— Той чака ли да му се обадиш?

— Да. Жерав — един от двамата живи китайци на пода — трябваше да ме пусне да взема някакви данни, които трябваше после да изпратя на Центъра. Нямах представа, че някой ще пострада или…

— Не ти вярвам.

Коваленко погледна пода за момент. След това кимна.

— Да, да, прав си. Да, разбира се, че знаех какво става. Но за първите хора, които тези мъже убиха онзи ден в Джорджтаун? Не, не знаех, че ще го направят. А после, когато убиха таксиметровия шофьор и опитаха да убият жената? Не знаех за този план. Но сега? Не съм глупав. Мислех, че ще вляза и ще открия куп мъртви тела.

След това Коваленко сви рамене.

— Искам да си ида у дома, Джон. Не искам да имам нищо общо с тези неща.

Кларк го изгледа.

— Недей да ревеш, шибаняк — каза той, стана и излезе от стаята.

В коридора намери Гавин Биъри, който разговаряше с Гери Хендли. Когато Биъри видя възрастния мъж, изтича при него.

— Оня вътре за Центъра ли работи?

— Да. Поне така казва.

Гавин отвърна:

— Можем да го използваме. На компютъра му трябва да има програма, с която комуникира с Центъра. Наричат я „Криптограм”. Аз написах вирус, който може да премине през „Криптограм” и да фотографира човека от другата страна.

Кларк каза:

— Но трябва да го убедим да ни помага, нали?

Биъри отвърна:

— Да. Трябва да го убедиш да влезе в програмата „Криптограм” и да накара Центъра да приеме подадена информация.

Кларк помисли.

— Добре. Ела с мен.

Биъри и Кларк се върнаха в залата за срещи.

Коваленко седеше сам с вързани зад гърба ръце и поставен така, че двамата мъртви китайски убийци на пода лежаха близо до краката му. Това беше умишлено. Кларк искаше Валентин да седи с мъртъвците и да размишлява над собствените си проблеми.

Биъри и Кларк седнаха до масата.

Коваленко се обади първи:

— Нямах избор. Заставиха ме да работя за тях.

— Имал си избор.

— Да, можех да се застрелям в главата.

— Звучиш като човек, който няма нищо против да не умре.

— Разбира се. Но не се будалкай с мен, Кларк. Ти най-много от всички желаеш смъртта ми.

— Да, това ще ми достави удоволствие. Но по-важното е да спрем Центъра, преди този конфликт да се разрасне. От това зависи животът на милиони хора. Не става дума за мен и теб и една стара вражда.

— Какво искаш?

Кларк погледна към Гавин Биъри.

— Можем ли да го използваме?

Все още неизлязъл от състоянието на лек шок, Гавин кимна и погледна към Коваленко.

— Имаш ли „Криптограм” на лаптопа си?

Коваленко кимна вместо отговор.

Кларк каза:

— Сигурен съм, че имаш начин да провериш, че говориш точно с Центъра.

— Да, но е по-сложно.

— Защо?

— Защото съм сигурен, че докато разговаряме по „Криптограм”, онзи ме наблюдава през моята камера.

Кларк вдигна вежди и се обърна към Биъри.

— Възможно ли е това?

Гавин отговори:

— Господин Кларк, представа нямате с какво си имахме работа, откакто напуснахте. Ако този ми каже, че Центъра е сложил микрочип в мозъка му, няма да се учудя никак.

Кларк се обърна пак към Коваленко.

— Искаме да те закараме до вас и да се свържеш с Центъра. Ще го направиш ли?

— Защо да ти помагам? Ти и без това ще ме убиеш.

Джон Кларк не оспори думите му. Вместо това каза:

— Помисли за дните, когато си изкарвал хляба си с шпионаж. Нямам предвид за Центъра. А… за времето преди, за СВР. Не може да не е имало причина да се захванеш с този занаят. Да, знам, че скъпият ти стар баща е бивш служител на КГБ, но това какво му спечели? Даже като хлапе сигурно си го гледал как работи дълги часове за малка заплата, в лайнени места, и сигурно си си казвал, че по никой начин няма да се захващаш със семейния бизнес.

Коваленко отговори:

— През осемдесетте нещата бяха други. Тогава се отнасяха към него с уважение. А дори и повече през седемдесетте.

Кларк сви рамене.

— Но ти започна през деветдесетте, доста след като лъскавината на чука и сърпа изчезна.

Коваленко кимна.

— Минавало ли ти е през ума, че някой ден можеш да направиш нещо добро?