Том Клэнси - Код Заплаха

— Разбирам напълно, господин президент.

— Благодаря. Не пожелавам на никого да е на твое място точно сега.

— Аз мисля така и за вас, господин президент.

Райън махна с ръка.

— Добре, стига сме се оплаквали. Може и да пращаме хора да воюват и да мрат, но не ние сме под ножа.

— Това е вярно.

Джак се замисли колко безсилен е станал като президент на държава, застрашена от разруха заради зависимостта си от компютърните мрежи.

Изведнъж го осени друга идея.

— Скот?

Държавният секретар Скот Адлър вдигна глава от бележника си.

— Да, господин президент.

— А ти как си с комуникацията. Можеш ли да говориш с посолството в Пекин?

— Не и по секретните комуникации. Но мога да взема телефон и да се обадя. Кой знае? В момента може би ще трябва дори да е за сметка на посланика.

В стаята се чу напрегнат смях.

Мери Пат Фоли каза:

— Скот, гарантирам, че поне няма да е дуплекс.

Още няколко души се засмяха.

Президентът продължи:

— Обади се на посланик Ли и го накарай да уреди още един разговор по телефона между мен и Уей. Направи го възможно най-бързо. Сигурен съм, че твоето обаждане ще попадне право при китайското правителство.

Президентът Уей Джънлин научи от своя министър на обществената сигурност, че американският посланик в Китай Кенет Ли иска спешен разговор по телефона между Уей и американския президент Джак Райън. Ли все още не беше отправил искането, но Министерството на обществената сигурност подслушваше телефонните му разговори и Уей се почувства благодарен, защото така си осигуряваше малко време.

Прекарал беше деня в кабинета си, където неговите хора му носеха доклади за военните действия в Южнокитайско море и в Тайванския проток, а след това и за ситуацията в Америка след кибератаките.

Думата вбесен не изразяваше достатъчно добре настроението му. Уей разбираше много добре какво прави председателят Су и знаеше, че Су знае много добре, че той е ядосан.

Но определено на Су не му пукаше.

Телефонът на бюрото на Уей звънна и той натисна бутона за високоговорителя.

— Другарю генерален секретар, председателят Су е на телефона.

— На телефона ли? Трябваше да дойде в кабинета ми.

— Съжалявам, другарю. Каза, че не може да дойде.

Уей сподави яростта си.

— Много добре. Свържете го.

Су Къцян каза:

— Добро утро, тонгджи. Извинявам се, че не мога да бъда в Пекин в момента. Днес ме повикаха в Баодин и ще остана тук до срещата на нашия Постоянен комитет в четвъртък сутринта.

В град Баодин, югозападно от Пекин, се намираше една голяма военна база.

Уей пренебрегна липсата на уважение от страна на Су и каза:

— Днешният ден се оказа изключително труден.

— Защо? Аз виждам само успехи. Американците отдалечават самолетоносач от Западния към Източния Индийски океан. И така реагират на потопяването от наша страна на тайванския боен кораб. Нали виждате — страхуват се — разсмя се Су. — В състояние на бойна тревога са, но в Индийския океан.

Су се разсмя на онова, което смяташе за безсилен, напразен опит от страна на американците да покажат мускули.

— Защо беше потопен корабът?

— При военните конфликти се случват разни неща.

— Аз не съм войник или моряк. Обяснете ми какво имате предвид.

— Ще обясня събитията простичко. Ние показваме мускули във въздуха над протока, като прелюдия към действията на нашия флот в района. Това доведе до немалко въздушни схватки с тайванците и американците. Ние заповядахме американският самолетоносач да се отдалечи, но открихме, че са вкарали американски пилоти като шпиони в Тайван. В отговор на това нашите подводници заложиха мини и по време на тази операция е възникнал конфликт с тайвански кораб. Ние унищожихме кораба. Това е положението в момента.

Уей разбра, че Су не се разкайва за тази безотговорна ескалация на събитията.

Президентът каза:

— Но има и още, нали? От съветниците си, които гледат американска телевизия, научавам за кибератаките в Съединените щати. Продължавате ли да твърдите, че те няма да бъдат свързани с Китайската народна република?

— Да.

— Но как можете да твърдите това? В деня, когато отправяте заплахи за разплата с американците, мощна компютърна атака поврежда военната и цивилната им инфраструктура. Очевидно е, че това е дело на Китай.

— Очевидно? Да, така е. Но да ни се припише? Не. Няма доказателства.

Уей повиши тон:

— Смятате ли, че Джак Райън ще иска да ни съди?