Том Клэнси - Код Заплаха

— Какво ще правиш?

— Ще работя без мрежа.

Чавес каза:

— Харесва ми стилът ти, Адам, но това няма да е добре за кариерата ти.

— Да ме убият също не е добре за кариерата ми.

— Не мога да споря с това.

— Приемам помощ.

Чавес помисли над думите му. Нямаше как да прати Дрискол или Карузо, нито пък самият той да се отдели без китайските си съгледвачи.

— В момента съм зает с нещо, което не мога да оставя, но мога да пратя Райън да ти помогне.

Чавес знаеше, че едва ли може да изпрати Джак в Китай. Но знаеше също, че Тун е в центъра на целия конфликт с Китай, а Гуанджоу се намираше близо до границата с Хонконг, за разлика от Пекин.

Каза си, че поне не праща Джак в Пекин.

— Райън? — запита Яо с нескрито разочарование.

— Кое му е лошото на Джак?

— Твърде много работа си имам, та да наглеждам и младшия президент.

— Джак си го бива, Яо. Можеш да ми вярваш.

— Не знам.

— Както искаш.

Яо въздъхна.

— Добре, да идва. Поне познава влиятелни хора. Накарай го да иде в Хонконг и ще го чакам на летището, след което ще го прехвърля през границата.

— Добре. Обади ми се след деветдесет минути и ще ви свържа.

Джак Райън-младши караше по моста „Франсис Скот” и следеше едно такси в трафика на сто метра пред себе си.

Минаваше седем сутринта, а Джак следеше това такси, откакто то тръгна от апартамента на Мелани в Александрия преди двадесет минути.

Днес за трети път идваше при дома й преди зазоряване, паркираше колата на няколко преки от нейната улица и намираше скришно място в малка градина на отсрещната страна. Всеки ден наблюдаваше прозорците й с бинокъла си — в небето имаше достатъчно светлина за тази цел, и оставаше там, докато тя не заминеше за работа нагоре по улицата към спирката на метрото.

След това през последните два дни проверяваше пощенската й кутия и боклука, без да намери нищо ценно. Тръгваше си минути след като тя отидеше на работа и прекарваше остатъка от деня в размисъл как да я пита за Центъра.

Днешният план изискваше той да влезе в апартамента й — знаеше, че лесно може да отключи входната врата, но планът се обърка, след като в шест и четиридесет пред вратата й спря едно такси и тя изтича бързо, вече облечена за работа.

Джак се върна веднага при колата си и настигна таксито на шосе „Джеферсън Дейвис”. Стана му ясно, че тя не отива в работата си в Маклийн, а е тръгнала към Вашингтон.

Докато я следваше на изхода на моста в посока към Джорджтаун, се замисли за убийствата на служителите от ЦРУ преди две седмици и му призля при мисълта, че тя може да е свързана с това по някакъв начин.

— Без да знае, Джак — каза си той на глас, убеден, че тя не би работила срещу него или за китайците, ако не е сериозно подведена.

Или поне искаше да вярва в това.

Телефонът му в конзолата позвъня. Докосна копчето за системата „свободни ръце” на волана.

— Райън.

— Джак, обажда се Динг.

— Хей. Ти в Пекин ли си?

— Да. Съжалявам, няма време за говорене. Викнах нашия самолет. Трябва да си на летището в Балтимор до час.

Мамка му. Намираше се на час път от Балтимор оттук. Ще трябва да спре да следи Мелани и да се маха. Но се сети за нещо.

— Аз съм временно освободен, забрави ли?

— Гренджър го отмени.

— Добре. Разбрано. Аз съм във Вашингтон, на път към летището. Къде отивам?

— Хонконг.

Джак знаеше, че няма вероятност сателитният телефон на Динг да се подслушва, а и Гавин и екипът му бяха прекарали часове да търсят в колата му следящи устройства и микрофони, но пък знаеше също, че няма смисъл да казва повече от необходимото, за да не издава оперативна информация, и затова не запита нищо.

— Добре — каза той и затвори. Вече караше из улиците на Джорджтаун и най-добрият път до Балтимор беше право напред, поради което той продължи да следи таксито с Мелани.

Не го виждаше в този момент, защото от една странична уличка излезе микробус на фирма за химическо чистене и застана зад него.

Докато караше, Джак реши да се обади на Мелани и да поговори с нея. Ако ще заминава за Хонконг, няма да разбере какво става поне още няколко дни, а това го тревожеше много силно. Но се тревожеше също, че ако говори с нея, тя може да се досети, че той ще заминава, а това можеше да изложи мисията на опасност.

Защото Центъра щеше да научи.

Докато преминаваха към шосе „Рок Крийк”, Джак се примири с факта, че няма да получи отговори, но в този момент забеляза, че таксито завива по подхода за шосето. Джак осъзна, че и тя ще отива на север, което му се стори странно, защото не можеше да си представи по каква причина тя излиза от окръг Вашингтон през Джорджтаун.