Генри Портер - Обратен камуфлаж

Позвъни на Харланд в стаята му, а след това и на мобилния му телефон. Той не й отговори на нито един от двата номера. Тя изчака половин час. Пийваше си по мъничко от уискито, което Гибънс бе отворил предната вечер без одобрението й и зяпаше градината. После отиде в банята и отми под душа от косата си миризмата на изгоряла гума. Това й отне само няколко минути и когато излезе от банята видя, че под вратата на стаята й е подпъхната бележка. Текстът гласеше: „Стаите и телефоните се подслушват. Среща в посолството възможно най-скоро.“

За по-малко от пет минути тя изсуши косата си, преоблече се и излезе. Башкин все още беше на паркинга отвън.

— Какво е това, двадесет и четиричасово дежурство? — попита го тя.

Той я погледна доста унило.

— Миси Ерик тръгва скоро? Утре Башкин кара те на летище.

— Знаеш плановете ми, преди и аз да съм ги научила — отвърна му тя и се качи в „Мерцедес“-а. — Може би ще споделиш какво мислиш за видяното горе в планината?

— Башкин видял нищо. Башкин спал.

— Да, бе — рече тя. — Башкин спал. Но не си достатъчно уморен, за да се прибереш, след като ме докара до хотела. За кого работиш?

— За теб, мисли Ерик.

— Няма да се учудя ако работиш и за мистър Маренглен — отвърна тя. — Закарай ме до британското посолство, моля.

Харланд я чакаше до самия портал в двора на посолството с един от телохранителите, обучени в Хартфорд, който се представи като Стив Тайрел.

— Къде изчезна, по дяволите? — обърна се тя към Харланд. — Мислех, че ме следиш. Къде беше?

— Ще разговаряме вътре. — Харланд посочи вратата, където стоеше още един въоръжен мъж. — Лоз е тук, но не съм му казал нищо и смятам, че трябва да оставим нещата така, докато не разберем какво става. С него са свързани повече неща, отколкото можеш да си представиш.

Откриха Сами Лоз в един от външните кабинети. Седеше си безгрижно с чаша чай пред себе си и с последния брой на „Интернешънъл хералд трибюн“ в ръка и изглеждаше като че ли се кани да се поразходи из Манхатан в топлата лятна вечер.

— Любезностите после — сряза го Харланд, щом Лоз се изправи и претенциозно се засуети при вида на Херик.

Веднага щом металната врата се захлопна зад тях, Херик накратко описа на Харланд какво бе видяла в планината. На привършване каза:

— Това не беше наистина. Знам това. Гибънс изръси името на Долината на огньовете веднага след като говори по телефона, очевидно с Мило Франк. Явно искаха да се кача там и да видя как хвърлят някого в пламъците. — Тя замълча и се огледа. — Предполагам, че нямате нищо за ядене, а? — Харланд звънна на Тайрел и му поръча да измисли нещо.

— Ти докъде стигна? — опита тя, когато Харланд затвори телефона.

Харланд се усмихна накриво. Вече имаше кой да позакърпи гърба му и напрежението бе напуснало лицето му.

— Отидох със Стив Тайрел. Не ти казах, защото смятам, че американците подслушват мобилните ни телефони. Трябваше да се престоря, че ще те последвам до там. Стив подозираше, че ще изведат Хан от страната и се оказа напълно прав. Закараха Хан на летището и го качиха в частен самолет. Нашите хора и ПАК проследиха самолета до Кипър. Все още не съм разбрал накъде са се отправили, но Шефа ще се обади веднага щом научи.

— Е, това изчерпва нещата — каза Херик. — Изпуснахме човека и вече мога да се прибирам у дома.

— По-добре чуй какво има да каже Шефа — отвърна й Херик и пусна още една пестелива усмивка.

Хан нямаше никаква представа за събитията, които се бяха случили, след като го напъхаха в багажника на колата. Спомни си иглата, която бяха забили в бедрото му. Единственото, за което можеше да мисли, когато започна да идва в съзнание на самолета, бе адската жажда. Предишния ден не му бяха давали никаква вода, а и дрогата, с която го бяха упоили, засилваше нуждата му от течности. Жаждата измести страха му от това, че вече се намира на самолет. Главата му все още беше закачулена, а ръцете му — вързани на гърба, но сега бе със запушена уста и овързани глезени. Малко след като дойде в съзнание, той размърда крака и се опита да добие представа за предметите наоколо. Докосна нещо, за което реши, че е предната седалка и като извъртя крака на пътеката, започна да рита. Опитваше се да вдигне колкото се може по-голям шум с лепенка на уста. Някой се раздвижи пред него и той чу гласа на Ланс Гибънс, а след това и този на големеца от ЦРУ, Франк. Той продължи да рита още известно време и разбра, че двамата мъже обсъждат нещо.