Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Колко време ще ни държите тук? — попита Херик.

— Не сега, моля ти се — каза той. Изглеждаше завладян от бурята, която създаваше невероятна гледка над океана.

Най-накрая Херик не можа да се сдържа и започна да превежда надписа в рамка.

„Благородният не претендира за благородство, така както сладкодумецът, не претендира за красноречие. Когато човек преувеличава своите качества, то е заради нещо, което му липсва; побойникът важничи, защото съзнава слабостта си.“

— Защо това означава толкова много за теб?

— Защото това бяха първите думи, които ми каза Яхия по време на стрелбата в Босна. Можете ли да си представите такава яснота на мисълта. След това той ми даде това, за да ми напомня за приятелството, породено в този момент преди толкова години.

— А какво означава последната част на цитата? — попита Херик. Тя се обърна и прочете: — „Гордостта е грозна, тя е по-лоша и от жестокостта — най-лошият от всички грехове.“ Не ти ли е идвало наум, че това, което сте запланували с Яхия в Европа за утре, е най-лошият вид жестокост — убийството и осакатяването на невинни мъже и жени. Страданието е толкова огромно, че е почти невъзможно да си го представиш.

Той стана и приглади робата си.

— Ние сме си все такива — обърна се той към Фойзи, сякаш обясняваше старо и рухнало приятелство.

— Какви? — попита тя. — Предишният път, когато останахме очи в очи, вие се опитвахте да ме изнасилите. Кажете на Фойзи какво правехте в банята, когато ракетите удариха. Сигурна съм, че той няма представа какво се опитахте да сторите.

Той скочи през стаята към нея с ловкостта на котка, хвана я за косата и удари главата й бързо няколко пъти в стената.

— Мръсната бяла кучка лъже — каза той, все още стиснал косата й. Херик се пренесе в стаята за разпити в Германия, където беше наранена по абсолютно същия начин по време на тренировъчния курс. По-късно тя си спомни, че я бяха критикували, защото не можела да издържи това — а сега беше същото.

Ева постави ръка на рамото й, а Гибънс я погледна със симпатия. Тя се молеше вътрешно те да проумеят, че си има причина да притиска Лоз.

— Заболя ме — каза тя. — Защо ти доставя такова удоволствие да нараняваш жените? Не е ли защото се страхуваш от тях?

Лоз се върна при Хан.

— Не ми доставя удоволствие, но понякога се налага.

— Не, истината е, че ти си психопат, който си мисли, че щом лекува хора, има моралното извинение да наранява и убива. Предполагам, че си от хората, които се мислят за Господ. Великият доктор Лоз, който раздава милосърдие и заедно с това организира актове на жестокост и клане с цялата непредсказуема воля на Господ Бог. И преди съм чувала за лекари, които си играят на Господ, но не съм си представяла, че лично мога да срещна екземпляр от тази порода.

Ръцете на Лоз спряха да се движат и той се загледа във Фойзи.

— Чуй тази жена. Напомня за всяка майка. — Фойзи кимна одобрително и отвори органайзера на Айзиз.

— Това ли ти е проблемът? — каза тя. — Затова ли си такъв физиологически изрод? Комплекс от майка ти?

Главата му се обърна към нея, а горната му устна се повдигна и разкри редица идеално бели зъби и той изчопли нещо отвътре.

— Нямам нито проблеми, нито комплекси. Просто правя, каквото трябва.

— Само така си мислиш. Всички мъже бяха заловени. Хади Дахак, Насир Шариф, Аджами, Абдел Фатах, Ласен Хадая, Латиф Латиах. — Тя спомена имена на хора, които са били в Хадж, но не бяха арестувани. — Тези мъже, които щяха да разнесат заразата, да убиват с експлозиви и отрова, всички те сега са в затвора.

— Мисли се за много умна, а? — Лоз се обърна към Фойзи. — Мисли си, че не знаем кои от тях са все още на свобода. Мисли си, че може да ни изиграе. Това момиче е влюбено в триковете. Но тя не знае колко войници имаме на бойното поле. Няма никаква представа защо е дошла да си вре носа в Емпайър Стейт. Дойде в моята сграда и започна да рови заедно с приятелите си.

Фойзи кимна и отиде до леглото с отворен лаптоп.

Херик хвърли един поглед на снимката от Босна.

— Впечатляващо — възкликна Лоз. — Откъде взе това?

— От един британски фотограф.

— Яхия… Лари… Аз. Братята. Би трябвало и аз да имам същата.

— Купи си утрешен вестник.

Той кимна замислен върху спомените, предизвикани от фотографията. Гибънс погледна Херик и повдигна вежди.

— Всички изглеждаме толкова млади — продължи Лоз, — десетилетията оставят повече грижи по лицата на мъжа. — Той погледна надолу. Хан се беше размърдал. Беше раздвижил краката си и Херик можеше да види, че те все още бяха изкривени. — Имаме посетители, стари приятелю. Донесли са ни подарък, който ни напомня кои сме всъщност и срещу какво се борим. Стани и виж какво ни е намерила. Провидението ни е благословило в този важен момент.