Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Госпожице, трябва незабавно да напуснете сградата — нареди единият.

— Да, разбира се — каза тя. — Знаете къде да ме намерите ако ви трябват показания.

— Може да говорите с полицая на долния етаж — беше отговорът.

Тя слезе долу, без да бъде предизвикана или смазана от тълпата, която се беше скупчила на улицата и наблюдаваше Харланд, докато го качваха в линейката.

Херик връхлетя в болница „Св. Мери“, но й наредиха да изчака. Чака цял час. Раните на Лапинг бяха по-сериозни от тези на Долф, защото куршумът бе пронизал бедрената артерия и почти е щял да умре от загуба на кръв, когато са го докарали в болницата. Сега беше слаб, но вън от опасност. Долф щеше да се възстанови много бавно. Ключицата му беше раздробена от 9-милиметров куршум, а плешката му трябваше да се оперира на няколко пъти. Ще трябва да минат три-четири месеца, докато се върне на работа. Харланд беше на обезболяващи, бяха го оперирали, за да възстановят мускулната тъкан и кожата на гърба му. Нямаше да може да бъде посещаван до следващия ден.

— Вие самата изглеждате много уморена. — Лекарят докосна рамото на Херик. — Ако сте присъствали на стрелбата, самата вие сте в шок.

Тя кимна отрицателно и промърмори, че ще е по-добре да се връща на работа. Излезе през главния вход и се отправи към двора. Когато стигна улицата, видя една възрастна двойка да излиза от такси. Несъмнено това бяха родителите на Долф. Мъжът беше около шейсетте и имаше същата тежка походка като Долф, а жената имаше неговия разтревожен поглед. Изглеждаха скромни хора и като че ли се чувстваха неудобно от тревогата си. Херик се обърна да каже нещо, но някак не можа да намери подходящи думи. Спря, усети че има нужда да седне и да се съвземе, може би и да хапне нещо. Отсреща имаше кафене „Трите пера“, украсено с висящи кошници с петунии. Тя влезе в почти празния бар, където барманът и няколко клиента се бяха втренчили в новините на Канал 4. Даваха репортаж от престрелките в панарабската книжарница: навън беше опъната полицейска лента, в сградата влизаха съдебни лица, а цивилни полицаи излизаха с някакви кутии в ръка.

Херик си поръча двойно уиски и пай от месо от витрината, макар че той не изглеждаше много апетитно. Тя седна на едно от високите столчета на бара и се опита да се вземе в ръце, като се концентрира върху кълбото притеснение, което усещаше върху диафрагмата си.

Докато й сервираха пая в пластмасова чиния, тя чу глас отляво. Уолтър Виго се беше подпрял на бара.

— Лоша работа, Айзис. Те добре ли са? — Усмивката му не издаваше съчувствие, а по-скоро злоба.

Тя се обърна и му хвърли бърз поглед.

— Не, те се чувстват страшно добре, а не просто добре. Джо Лапинг е на косъм.

— А ти какво, по дяволите, правиш тук? — Тя отчупи парче от пая си. Виго презираше мъката й.

— Бях се притеснил за тях и те видях да пресичаш улицата.

— Сигурно е така — каза тя престорено. — Какво всъщност искаш?

— Да поговорим насаме.

— Трябва да се връщам в офиса след няколко минути.

— Не може да се отлага.

— Тогава говори сега.

Той изчака бармана да си тръгне.

— Искам да знам какво намери в книжарницата.

— Ако съм намерила нещо, то изобщо не е твоя работа.

— Трябва да знам — Виго присви устни. — Може от това нещо да зависи животът на много хора.

Тя нищо не каза, продължи да яде пая си и забеляза, че пулсирането в лявата й ръка се бе превърнало в болка.

— Важно е да знам. Мисля, че е имало важни неща от Бристъл.

— Тогава отиди в Бристъл.

— Виж, Херик. Това са моите хора Джамил и Юсеф Рахи. Те са ми връзките. Къде ще се озовем без тяхна помощ?

Това я изуми.

— Ами като за начало, трима от моите приятели нямаше да са в болница. Вие бяхте направени на глупаци. Никой няма да го погледне по друг начин.

— Не ме интересува какво мислят другите за това. В книжарницата има съществени доказателства, които само аз мога да оценя.

Тя бе развълнувана от тъжната нотка в гласа му и ако не се чувстваше толкова странно, щеше да се замисли повече.

— Уолтър, забравяш, че ти не си в играта. Не мога да говоря за нищо от случилото се — и посочи телевизора.

— Мислиш ли, че щях да си правя труда да идвам тук и да говоря с теб, ако не беше важно?

Херик вдигна рамене.

— Наистина не мога да разбера интереса ти.

— Имам връзка с хора, които се нуждаят от тази информация и могат да извлекат по-голяма полза от нея, отколкото ти. Имаш възможността да спасиш хора.

— Кои?