Джон Вердон - Запали реката

Спряха до частично разкопаните основи и той започна да показва откъде е извадил разнообразните метални и стъклени артефакти, които беше каталогизирал в компютъра. Докато сочеше мястото, на което беше намерил зъбите, Мадлин го прекъсна с изумено възклицание:

— О, боже мой, погледни само!

Той проследи погледа й до върха на дърветата.

— Какво гледаш?

— Листата — слънцето сияе през тях, зеленината грее. Каква светлина!

Гърни кимна. Постара се раздразнението му да не проличи.

— Притеснява те това, с което се занимавам тук, нали?

— Предполагам, че не съм толкова ентусиазирана, колкото теб.

— По-сериозно е и го знаеш. Какво точно в разкопките те дразни толкова много?

Тя не отговори.

— Мади?

— Искаш да разгадаеш загадката.

— Какво имаш предвид?

— Загадката кой е живял тук, кога и защо. Нали така?

— Горе-долу.

— Искаш да разгадаеш загадката какво е довело заселниците насам и какво ги е задържало на това място.

— Така предполагам.

— Ето това ме притеснява.

— Не те разбирам!

— Всичко трябва да бъде разбрано… изкопано, раздробено, оценено. А има неща, които е по-редно да бъдат оставени на мира и уважавани.

Детективът обмисли думите й.

— Смяташ, че останките от тази стара къща попадат в тази категория?

— Да — отвърна тя. — Също като гробовете.

В 5:35 двамата се качиха в субаруто и потеглиха към благотворителната вечеря на ЛОРЖ в знаменито уникалната резиденция на Марв и Триш Гелтър, която се намираше на върха на хълм в луксозното селце Локенбери.

Според дочутото от Гърни Локенбери се намираше достатъчно близо до Уудсток, за да събира сходна тълпа любители на изкуството от Манхатън и Бруклин, но и достатъчно далеч, за да си отвоюва собствен независим престиж, резултат от поетичната колония, заселила се тук. Известна просто като Колонията, тя беше основана от кръстницата на градчето — наследницата на китоловна империя Милдред Локенбери, чиито стихове бяха почитани заради неразбираемостта си.

Стойността на земите в Локенбери се влияеше от близостта до Колонията, точно както цената на всички имоти в източната част на окръга се определяше от близостта им до селцето — явление, което Гърни отчете по съвършенството на излезлите като от пощенска картичка къщи, хамбари и каменни стени от деветнайсети век, които обграждаха пътя към Локенбери през последните няколко километра. Реставрацията и поддръжката на тези постройки надали беше евтина.

Вярно, че природните дадености на земята и сградите в непосредствена близост до Колонията бяха поддържани и допълнително подчертани, но целият път от Уолнът Кросинг, който се виеше през поредица плавни хълмове и дълги долини около речното корито, беше изумително красив по необработен и първичен начин — с диви пурпурни ириси, бели анемонии, жълт вълчи боб и яркосини хиацинти, пръснати сред деликатното зелено на пролетната трева. Беше достатъчно, за да може, ако не да усети, то поне да проумее възхитата на Мадлин от озарените от слънцето листа над разкопките до езерцето.

Когато джипиесът на таблото в колата обяви, че ще пристигнат на местоназначението си след няколкостотин метра, Гърни полека отби на насипания с чакъл банкет и спря пред древна желязна порта във висока тухлена стена. Зад отворената порта се простираше прясно насипана с чакъл алея, която се виеше в широка дъга през леко стръмната просторна морава. Гърни извади телефона си.

Мадлин го погледна въпросително.

— Трябва да звънна, преди да влезем.

Гърни набра номера на Джак Хардуик, бивш детектив от нюйоркската щатска полиция, с когото се бяха срещали много пъти, откакто преди години се запознаха покрай убийството на Питър Пигърт, което разследваха от различни юрисдикции. Необичайната им връзка бе започнала благодарение на една гротескна случайност — в един и същи ден двамата бяха открили, поотделно и на петнайсет километра разстояние, разчленените половини на последната жертва на Пигърт. Която се оказа собствената му майка.

Последвалите отношения между Гърни и Хардуик имаха своите върхове и спадове. Върховете се дължаха на общата им мания по разгадаване на убийства и сходното им интелектуално ниво. Спадовете произтичаха от крайно различните им характери — Гърни подхождаше спокойно и здравомислещо там, където Хардуик изпитваше маниакална нужда да дискредитира, да дразни и да провокира — навик, отговорен за принудителния преход от щатската полиция към настоящата му роля на частен детектив.