Джеймс Паттерсон - Готвачът

И ето ме тук. До момента обаче не съм видял и следа от семейството.

Знам, че е безумно да фокусирам вниманието си само върху един човек, но без каквато и да било допълнителна информация от Кънингам, Фарзат е единственото, с което разполагам. И ако ще го проучвам сериозно, с проследяване на излизанията, прибиранията и мрежата му от познати, очевидно е, че първо трябва да го намеря .

Докато работех в полицията, в такива случаи слагахме под калниците на колите на заподозрените скрити джипиес сензори, които се задействаха от движение. Така можехме да следим действията им без всякакви неудобства от… ами от какъвто и да било порядък. Днес не разполагам с този лукс. Не мога дори да поискам данните на Фарзат от отдела за контрол на транспорта, затова дори не знам коя от трошките, паркирани на тихата улица, е неговата.

Ето защо се налага да се примиря с най-елементарното. Да си седя на задника няколко часа, както казвахме едно време. Да чакам и да наблюдавам. Да си седя на задника и да стискам палци да открия нещо.

Да се надявам, че телефонът ми най-сетне ще звънне и Кънингам ще ми даде още информация, каквато и да е.

Когато дояждам сандвича и започвам да облизвам соса от пръстите си, забелязвам движение. Не от къщата. Някъде зад мен. Един черен джип със затъмнени стъкла идва плавно насам. С изключени фарове е. Колата леко забавя ход, докато минава покрай къщата на Фарзат.

Дявол да го вземе.

Не виждам номерата, но съм сигурен, че са правителствени. Възможно ли е и ФБР да дебне в засада тук? Да преследва Фарзат, точно като мен?

Не разполагам с много време за размисъл по въпроса, защото изведнъж забелязвам още движение.

Този път идва от вътрешността на къщата.

После лампата над входната врата трепва и светва.

Грабвам камерата си „Никон“ D3400 от таблото, бързо нагласям висококачествения обектив и затаявам дъх.

Вратата на къщичката се отваря бавно… и ето ги и тях — излизат от дома, в който са се крили през цялото време, докато съм чакал отпред. Фарзат и жена му Рима. И двамата застават на верандата. Той носи голям, натъпкан черен сак. Тя нарежда нещо и си бърше очите, видимо разстроена.

Натискам копчето и го задържам, за да направя няколко дигитални снимки на неособено щастливата двойка. Бих убил за широкообхватен микрофон… или за далновидността да скрия миниатюрен безжичен такъв някъде по верандата на семейство Фарзат.

Накрая Рима се отказва да умолява мъжа си. Връща се в къщата и затръшва вратата. Фарзат се насочва към една от ръждясалите трошки на улицата. Бинго. Отключва багажника и слага сака вътре.

Изваждам мъничък диктофон — по-дребен от пакет дъвки, — който досега е чакал в горното джобче на ризата ми. Натискам червеното копче, прибирам диктофона обратно в джоба си и започвам: „Бял форд „Таурус“, модел от края на деветдесетте. Номер СВХ, осем, пет две“.

Ако имах партньор до себе си, той или тя щеше да записва тези подробности, докато аз продължавам да наблюдавам. Тази вечер обаче се налага аз да съм си партньор. Виждал съм много полицаи да използват вградения диктофон, на телефоните си за подобни дейности, но аз имам пълно доверие на дигиталния си.

Продължавам да снимам, докато Фарзат сяда в колата. Изглежда различно от последния път, когато го видях. Брадата му е по-дълга. Къдравата му коса се е прошарила. Изглежда доста по-възрастен от трийсетте си години. И изнурен. Изглежда преследван .

Мога само да гадая за причината.

Когато запалва двигателя и потегля, аз правя същото, но без да запалвам фаровете.

Докато включвам на скорост и се готвя да потегля след него, оглеждам улицата за колата на ФБР, която мина по-рано, но не я виждам. Интересно. Значи може да не са били федералните.

Може би — не, най-вероятно — само аз съм тук.

Сам-самичък.

Хубаво.

С удоволствие приемам задачата.

Обикновено следенето в движение, както се казва, се извършва от екипи от поне петима души. „Главният“ детектив седи пред дома на заподозрения и съобщава за появата му на колегите си, които са заели позиции наоколо и наблюдават различните посоки, в които може да тръгне лошият. След като лошият избере посока, най-близката кола потегля след него, а останалите ги следват на разстояние, като осигуряват допълнително покритие, карайки по паралелни улици, за да остане проследяването незабелязано. За мишени от особена важност нюорлиънската полиция понякога моли за помощ щатските колеги, които ни дават хеликоптер или дори дрон.