Джеймс Паттерсон - Готвачът

Не, фотоапаратът ми е съсипан. Не разполагам със снимките, които направих на Фарзат и останалите. Кратко надзъртане в джобчето на ризата ми разкрива, че и диктофонът ми е бил разбит в мелето. Дявол да го вземе! Със сигурност мога да се опитам да възстановя чутото и видяното, но няма да е никак лесно.

Сирените приближават, затова скачам обратно в импалата и потеглям. Когато стигам пътя, правя рекапитулация. Въпреки пречките, попаднах на място, което изглежда като гнездо за тайни срещи на терористи. Видях още няколко заподозрени. И научих доста.

Просто не съм сигурен в какво точно се изразява това доста.

Когато стигам у дома, отварям входната врата и почти се сривам на пода в коридора. Адреналиновият прилив от боя отдавна се е оттекъл и агонизиращата болка е на път да се развихри с пълна сила.

Влизам в банята с препъване и смъквам от себе си разкъсаната, окървавена тениска. Гърдите и ръцете ми са целите изподрани и насинени. Нараняванията включват и дълъг, но плитък разрез на рамото. Трябва да е от ножа. Предполагам, че в разгара на боя изобщо не съм го усетил. Поливам раната с дезинфектант. Чувството е все едно съм се залял с киселина и простенвам.

Бисерът на колекцията ми от рани обаче е цицината на слепоочието, където ме е уцелил лостът. Оглеждам едрата морава подутина в огледалото, след което се отправям към кухнята, където вадя няколко кубчета лед и ги увивам в кърпа за бърсане на съдове. Настанявам се в скърцащия дървен стол до плота, допирам студения компрес до главата си и изпускам дълга, пресеклива въздишка.

Опитвам се да мисля за всички, които срещнах тази нощ. Трудно ми беше да различа лицата им, докато се биехме в мрака, но все пак се опитвам да запаметя каквото съм видял. След счупването на фотоапарата и диктофона мозъкът ми е единственото място, в което се съхранява тази информация.

И тогава още едно лице се появява в съзнанието ми.

Ванеса, която е добре дошла. Наистина не знам какво точно ме привлича така към тази жена. Да, умна е, елегантна е, решителна и също чаровна, с проницателни очи и ослепителна усмивка. Но освен това е високомерна. Тайнствена. Да не говорим, че е омъжена , за бога. Вярно, за не чак толкова свестен човек. А и е факт, че веднъж-дваж в миналото са ме наричали съблазнител. Но семейства не развалям.

Изкарвам Ванеса от ума си, ставам и се повличам към спалнята. Потен съм, мръсен съм, по мен засъхва кръв, но просто нямам сили да си взема душ. Затова се събличам по гащи и се пъхам в леглото…

И в следващия момент някой започва да хлопа по вратата.

Мамка му. Веднага заставам нащрек. Цялото ми тяло се напряга от прилива на адреналин. Да не би някой от автоморгата да ме е последвал дотук? Да не са дошли да довършат започнатото?

Тихо се промъквам в кухнята, все така само по бельо. С телефон в едната ръка, готов да набера 911, и дълъг нож за месо в другата, пристъпвам към входната врата, а чукането не спира. Дявол да го вземе, имам пистолет, но е в колата.

— Кейлъб Руни? — избумтява глас от другата страна. — ФБР. Отвори проклетата врата.

Федералните? Тук? Сега?

Тъй като не искам да поемам никакви рискове, поглеждам през шпионката. Наистина са те — виждам цяла редица мъже и жени в тъмни костюми, застинали като статуи. Невероятно.

Поне нямат заповед за обиск. Ако разполагаха с такава, нямаше да чукат на врата, а щяха вече да са я съборили . Имам право да им кажа да се махат. Това обаче едва ли е най-умният ход. Един съвет от мен: когато посред нощ на вратата ви без покана изникне цял отряд федерални агенти, е най-добре поне да изслушате каквото имат да ви кажат.

Залепям си учтива усмивка, оставям телефона и ножа на плота и отварям.

— Добър вечер, агент — поздравявам. — На какво дължа удоволствието?

Изправен съм пред мускулест, внушителен афроамериканец на около четиресет и пет години. Главата му е гладка като билярдна топка, но хлътналите бузи и брадичката са скрити под рунтава черна брада. Той ми показва значката си и ме поглежда гневно. Не. Поглежда през мен.

— Специален агент Маркъс Морган, контратероризъм — почти излайва мъжът. — Да поговорим вътре.

Аз кимам и отстъпвам, за да направя път на агента и петимата му колеги.

— Добре дошли в Ню Орлиънс, между другото — добавям, докато ги водя в дневната. Макар да има достатъчно места за сядане, всички те остават на крака. — Предполагам, че не сте дошли заради бляскавите отзиви за готвенето ми?