Джеймс Паттерсон - Готвачът

Докато всички тези мисли се блъскат из главата ми, вземам камерата и пак обмислям да се промъкна през оградата, да проверя дали ще успея да направя няколко снимки на участниците в срещата и да…

Тряс!

Стъклото на прозореца ми се пръсва.

Трепвам и стисвам очи, а парченцата стъкло се посипват по мен като градушка.

Чувам как някой посяга и отключва вратата ми.

Когато отварям очи, виждам две възлести ръце да се протягат към мен.

Миг по-късно уменията ми от обучението по „АрКон“ — арест и контрол — се събуждат. Това е смесица от джиу-джицу и хватки от борбата, които всички полицаи усвояват.

Само че системата на „АрКон“ е предназначена да обезвредиш и обездвижиш заподозрения, докато си на крака, а не да се защитаваш от нападение от засада, седнал в колата си. Едва успявам да сключа пръсти около едната китка на нападателя и да започна да я извивам, когато другата му ръка се увива около шията ми.

Задавям се и хъхря, боря се и се гърча, за да се освободя. Безсмислено е. Гърлото ми пламва. Дробовете ми се стягат. Главата ми започва да олеква. Зрителното ми поле се стеснява.

Натискът отслабва, когато нападателят ме издърпва и ме хвърля на земята. Тежкият ми фотоапарат се изтъркулва навън с мен.

Не мога да спра да кашлям, но успявам да се обърна настрани, за да се защитя от следващите удари. Както всеки полицай знае, най-опасната поза е по гръб.

— Какво правиш тук, мамка ти? — пита мъжът. Гласът му е нисък и дрезгав.

Обръщам леко глава, за да се опитам да го видя. Само че в оскъдната светлина от купето на колата ми зървам само мръсните му кожени работни ботуши. Напрягам се в очакване на ритник… който не идва.

Удря ме обаче нещо друго: шокът, когато виждам чифт стари и мърляви кецове „Конвърс“ до мъжа, заедно с чифт зелени гумени ботуши.

Мамка му, сам съм. Реално погледнато — невъоръжен. А насреща ми са трима.

Мъжът отново изръмжава, по-силно:

— Попитах , какво правиш…

— А ти кой си? — прекъсвам го. — И защо сте толкова тъпи и тримата?

След което блъфирам с надеждата, че ще ми повярват.

— Да знаете, че ченгетата са в течение на малкото ви заговорче — казвам. — Всички са наясно. Наистина ли искате да прекарате живота си в килия два на три във федерален затвор с максимална сигурност? Отивайте си. Докато още можете.

Тримата се напрягат за кратко. Споглеждат се нервно. Но също толкова бързо израженията им се изострят. И всички те правят крачка към мен.

— Говориш глупости — отвръща вторият и чувам щракането на автоматичен нож. Достойна компания за железния лост в ръката на третия.

Усещам как пулсът ми се ускорява и кръвта ми се напомпва с адреналин. В никакъв случай няма да успея да скоча обратно в колата, да отключа жабката и да извадя пистолета си. Затова решавам да ударя пръв. И то силно.

Подпирам се на колене и длани, грабвам единственото оръжие, с което разполагам — фотоапаратът „Никон“, — скачам на крака и замахвам във въздуха.

Използвам апарата като сопа и уцелвам първия мъж право в носа, след което го подсичам в коленете.

Онзи с лоста скача към мен и замахва. Аз се дръпвам и избягвам прекия удар, но лостът все пак закача главата ми отстрани. Той отново замахва и този път отбивам удара с фотоапарата. Корпусът се строшава, но обективът все още е непокътнат, така че приклякам и удрям нападателя с него точно в чатала. Мръсен удар, но пък ползотворен.

Сега съм сам срещу мъжа с ножа. Той започва диво да замахва към мен напосоки, но аз не спирам да се движа, да парирам и да отбягвам ударите. Най-сетне успявам да го халосам под брадичката, все едно му нанасям ъперкът. Усещам как зъбите му изтракват, докато краката му се подгъват.

И тримата нападатели — оръфани нещастници, двама бели, един черен — се гърчат на улицата и стенат. Отстъпвам крачка назад и се опитвам да си поема въздух. Чувствам се като парцал, но съм и пълен с енергия. Нищо не може да ободри човек така, както разминаването на косъм със смъртта.

Само че ми се вие свят, толкова съм объркан. Кои са тези тъпаци? Наемни биячи или членове на терористичната клетка?

Вие ми се свят не само от объркване. Мястото, където ме уцели лостът, тупти. Ушите ми звънят. Звукът прилича на полицейски сирени.

Я чакай… мамка му. Наистина са сирени. Кой, по дяволите, е извикал полиция?

Имам хиляда и един въпроса за тези задници. Но не мога да остана тук, когато пристигнат ченгетата. Това ще развали всичко. Поне имам…