Джеймс Паттерсон - Готвачът

Една загадка по-малко , казвам си.

Виждам как лицето й се изопва от неприязън и запазвам мисълта за себе си. Свивам съчувствено рамене и й предлагам единствения бисер на мъдростта в романтичната сфера, за който знам със сигурност, че е истина.

— Бракът не е лесна работа — заявявам. — Можеш да ми вярваш.

Прекосяваме Грейвиър Стрийт и стигаме до входа на Дънкан Плаза. Това е приятен малък парк, островче с разхлаждащи сенки и открито озеленено пространство насред морето от офис сгради. В парка се разхождат група кресливи ученици, които са доведени на излет, а един около трийсетгодишен баща подхвърля детска футболна топка на едва проходилото си, сладко момченце — играят на подаванка, макар че топката от пяна отскача от смеещото се лице на мъника.

— Искаш ли да се поразходим тук? — питам. — И да си подаваме топка?

Тя се усмихва широко на милата картинка, но се поколебава.

— Трябва да се връщам в „ЛБД“. След час е седмичната среща на персонала. После имам да интервюирам няколко кандидатки за салонен управител, а след това да одобря новото ни пролетно меню с коктейли…

— Ей, разбирам. Управляваш елитен ресторант с капацитет от шейсет души. Аз едва се справям с една каравана, в която работят двама.

— Не се подценявай, Готвачо убиец — отвръща тя. — Мисля, че караваната ти е много специално място.

Ванеса се обръща към мен. Прибира кичур руса коса зад ухото си.

После се надвесва напред и ме целува бързо по бузата. Отдръпва се свенливо, а аз питам:

— Това за какво беше?

— Просто целувка, Кейлъб. Нищо повече, нищо по-малко.

Тя се усмихва, завърта се и поема натам, откъдето дойдохме. Аз стоя и гледам след нея, а краката ми са здраво стъпили на земята.

Кълна се обаче, че усещам как се нося във въздуха.

После си поглеждам часовника.

Двете минути са се превърнали в петнайсет.

Вече не се нося във въздуха.

Имам работа за вършене.

Мислите си, че готвенето в каравана може да е ограничаващо? Пробвайте да спретнете манджа на предната седалка на автомобил.

Цял ден седя в колата. Краката ми са изтръпнали, гърбът ме боли, а стомахът ми къркори все по-силно. Бях забравил колко неприятни могат да бъдат засадите, особено когато си сам.

Сега обаче най-сетне е време за вкусна вечеря. Заслужил ли съм си я? О, да .

Отварям малката червена хладилна чанта, сложена на съседната седалка и пълна с продуктите, които съм си подготвил за правенето на сандвич с говеждо по рецепта на „Готвачът убиец“, или поне вариация на темата. Когато бях полицай, млад и глупав, сандвичите в пластмасови кутии от бензиностанциите задоволяваха глада ми, но оттогава времената — и животът ми — се промениха.

Първо, както е редно, запалвам „печката“, или по-точно преносимия котлон, който включвам в контакта на таблото.

Докато котлонът загрява, сипвам един черпак печено, охладено и нарязано на парченца говеждо в туристически тиган. Задушавам месото в собствената му мазнина, докато се затопли и омекне. Скоро колата ми се изпълва с омайващия аромат на чесън, лук и каджунски подправки. Когато говеждото се стопля, внимателно го натрупвам върху една разрязана багета. После удавям месото в „мръсен сос“ — приготвен от говежди обрезки, който съм запазил топъл в термос. И накрая гарнитурата: домати на филийки, кълцано зеле, нарязани кисели краставички.

Първата хапка от творението ми е… божествена . Такава е и втората, и третата, а също и четвъртата. Честна дума, сандвичът е толкова вкусен, все едно съм го приготвил в караваната. Макар че след десет часа досадно, безплодно чакане мозъкът, а и езикът ми, започват да ми играят номера.

Отхапвам нова хапка и се чудя как ли се е справила Марлийн сама в караваната днес. По-рано ме хвана страх и сутринта й написах съобщение, че от сблъсъка ми с бейзболната бухалка още ме боли това-онова, така че ще си взема почивен ден.

Горката Марлийн.

Хвърлям поглед надолу по улицата към къщичката от червени тухли, която наблюдавам цял ден. След кратката си, сладка среща с Ванеса прекарах по-голямата част от деня на телефона в разговори със стари и надеждни източници и дори с няколко частни детективи, които ми дължат услуги. Накрая усилията ми се увенчаха с успех и снощи успях да осъществя контакт с бившия хазяин на Фарзат. След като му казах, че се обаждам от застрахователна компания и търся семейство Фарзат, за да им платя обезщетение — и той има право на процент, задето ми е помогнал да се свържа с тях, — получих последния им адрес.