Джеймс Паттерсон - Готвачът

После обаче се запитвам: дали пък няма нещо общо с мен?

Един редови член на бандата от Франклин Авеню никога не би могъл да си позволи такова возило… освен ако не го открадне. Може би шофьорът ми изпраща послание. Предупреждение. Също като онази нощ, когато дойдоха тримата от бандата и просто стояха на опашката и гледаха лошо.

Подавам глава през прозореца за сервиране, точно когато колата минава покрай нас. Виждам я само за секунда — лъскаво синьо ламборгини „Хуракан“, което, ако питате мен, едва ли е най-удачното име за автомобил в Ню Орлиънс. Кабрио е, с прибран покрив, но не успявам да видя шофьора.

Какво мога да сторя?

Нищо.

Пред караваната се заформя опашка и аз се връщам към работата си.

Щом смяната свършва и последният клиент е нахранен, започвам да бърша печката и да търкам тиганите и приборите колкото мога по-бързо. Нямам търпение да си тръгна и си мисля, че вероятно днес изобщо не е трябвало да идвам на смяна. Часовете, които прекарах в кълцане, пържене и задушаване, може би щяха да са по-ползотворни, ако обикалях улиците, за да помогна на Кънингам и управлението възможно най-незабележимо.

Но как бих могъл да го направя, без Марлийн да забележи, че нещо не е наред?

— Хей — обръщам се към нея, докато свалям престилката си. — Имам да свърша едно-две неща, Map, така че до края на деня ще си сама.

— Така ли? — отвръща тя. — А панталоните ти ще бъдат ли смъкнати за едно от тези неща?

Не й обръщам внимание и се приготвям да си тръгна, когато тя казва:

— Охо, я виж ти, хубавецо, какво съвпадение. Изглежда, че нещата, които имаш „да вършиш“, вече са тук.

Поглеждам през прозореца.

Ванеса е.

Облечена е небрежно, в тъмни джинси и червена блуза, и ми махва дружелюбно. Посещението й отново е изненадващо. Изненадата е приятна, но все пак…

Излизам от караваната.

— Здрасти — поздравявам я. — Бива си те да идваш в най-подходящия момент.

— Зает ли си? — пита тя.

— Просто ми се иска да се беше появила десет минути по-рано. Отново е затворено. А този път не мога да остана.

Веселото й изражение леко помръква, като че ли е свикнала мъжете в живота й да я разочароват.

— О, извинявай. Разбирам.

— Нищо. Какво става?

— Ами май трябваше да се обадя, но се надявах…

Тя замлъква, неуверена и сякаш притеснена. Разсеяно увива ръба на червената си блуза около пръста си. Въпреки онова, което се налага да направя, съм заинтригуван.

— Надяваше се на?

— Надявах се… че ще можем да се поразходим.

Мамка му.

Поглеждам си часовника. Две минути. Ще й отделя две минути.

— Добре, да се поразходим.

Не след дълго вървим по Лойола Авеню. Улицата е търговска и винаги натоварена — разминаваме се с тълпи от хора. Повечето работят в офиси и са облечени в костюми и с вратовръзки, но има и доста туристи и почитатели на Карнавала в маскарадни костюми и маски.

Дали ще бъдат в безопасност след няколко дни?

— Ти си отраснал тук, нали? — започва тя. — Всичко това е… нормално за теб.

— Роден съм тук, да, общо взето, е нормално — отвръщам. — Ти пришълка ли си?

— Тук съм от две години и още свиквам — споделя тя. — Родена съм в малко градче на Лонг Айлънд, Глен Коув.

— Сериозно? — учудвам се. — Защо тогава не говориш със смешен северняшки акцент?

— Ти сериозно ли? Жител на Ню Орлиънс се подиграва на чуждите акценти? — Тя се усмихва и поклаща глава. — Почакай да се изморя и ще го чуеш.

— О, да, сигурно. На мъжа ти много ще му хареса идеята да те изморявам.

Пускам го като шега, като част от флирта, но нейната усмивка помръква.

— Нали не си го виждал днес?

— Лукас ли? Не. Защо?

Очите й се свеждат към годежния пръстен. Огромният диамант блести на слънцето като дискотопка. За разлика от вечерта, когато се видяхме за първи път, днес тя си го е сложила поради някаква причина.

— Ами… сутринта се скарахме за глупост — разказва тя. — Казах му, че съм се отбила в караваната ти онази вечер. Казах му и за страхотния сандвич, който ти ми направи. Е, Лукас превъртя. Разкрещя се, започна да ме обижда. Предупреди ме никога повече да не ям в „Готвачът убиец“.

— Олеле — възкликвам с престорена невинност. — Значи, не се налага да му се обаждам, за да откажа официално предложението му.

Това я разсмива, но само за момент. Искам да добавя нещо, но се спирам. Бих се радвал, ако напусне проклетото копеле, но бракът й не ми влиза в работата.

Тя продължава.

— Заявих му, че се държи като ненормалник. Че мога да правя каквото поискам. Че може би ще се отбия в караваната ти и днес, напук на него. А той заплаши, че ако се наложи, ще дойде с колата си, за да обикаля караваната цяла сутрин. Представяш ли си? С глупавото си ново ламборгини. Гърми като излитащ самолет. Заплаши и че ако ме види…