Джеймс Паттерсон - Готвачът

Затварям очи и стисвам носа си с ръка. Какво изобщо си въобразявах, когато реших да дойда тук? Какво си мислех, че ще науча? Единственото, което разбрах, е колко уязвим става градът на Марди Гра. И още повече се разтревожих.

И тогава ме удря идея.

Буквално.

Усещам как нещо тупва на главата ми и после пада на земята. Отварям очи и виждам, че е просто един от герданите с пластмасови мъниста. Хвърлил го е мъж, облечен в пъстър костюм на придворен шут, който стои на една от платформите и танцува.

— Веселете се, добри ми господине! — подвиква той с ужасен английски акцент. — Кралят идва!

Сочи към следващата платформа — най-голямата и най-щедро украсената от всички, с вид на огромен замък. На „трон“ в задната й част седи едра жена в широка бяла роба, заслепяваща златна корона и огромна слънчеви очила с огледални стъкла. Тя е „Крал Артур“, звездата на парада, макар че истинският монарх с това име вероятно не е бил дама на средна възраст с авиаторски очила.

Но това е част от чара на Марди Гра , мисля си, докато учтиво си проправям път обратно към улицата. Всеки може да се престори на друг. Нищо не е такова, каквото изглежда.

И освен ако не се намеся, за да го спра, може да се случат ужасни неща.

Паркирам на Фрерът Стрийт и изключвам двигателя. Някога тази улица представляваше поредица от празни магазини и изоставени сгради. Човек не смееше да стъпи тук по тъмно, освен ако не си търсеше нов портфейл или телефон, без да му задават въпроси.

Днес обаче мястото е все по-популярно сред любителите на добрата кухня. Това се дължи на Беатрис Сейнт Вил, местна главна готвачка, която преди няколко години отвори кафене „При Беа“ и сложи началото на възраждането на района. Не познавам Беатрис лично, но репутацията й е на изключително либерална личност и в употребата на каджунски подправки, и в политическите й виждания. Храната в заведението е много добра. Само че онова, с което то се прочу, бе политиката й да наема готвачи, сервитьори и всякакъв друг персонал единствено от групи в неравностойно положение. Като например нелегални имигранти. Възстановяващи се наркомани. Дори бивши затворници.

С което аз нямам никакъв проблем.

Освен ако един от тях не се окаже терорист.

Ибрахим Фарзат, трийсетгодишен сирийски бежанец, се премести в Ню Орлиънс с жена си преди около година и си намери работа там като мияч на съдове. Спомням си как миналото лято попадна в полезрението на полицията, когато го арестуваха за буйстване и съпротива при арест. След като снеха данните му, детективите разгледаха активността му в социалните мрежи. Фарзат се оказа консервативен мюсюлманин, който често поства статуси за религията си, а и следва няколко проислямски профила, които изглеждаха подозрителни.

Тъй като не откриха нищо конкретно, обвиненията срещу него накрая бяха свалени. И все пак предадохме информацията на Департамента за вътрешна сигурност, за всеки случай. Те ни отговориха доста бързо. Казаха ни, че семейство Фарзат били надлежно проверени и не се смятали за терористична заплаха.

Сега, като се замисля, от Вътрешна сигурност май ни отговориха прекалено бързо.

Ако има нещо, което със сигурност знам за федералните, то е, че никак не обичат да бързат. Вашингтон не е блато, той е океан, пълен с плаващи пясъци. Защо от Департамента за вътрешна сигурност толкова бързаха да потушат подозренията ни? Какво не искаха да знае нюорлиънската полиция?

През ранния следобед минах покрай последния известен адрес на Фарзат, за да се опитам да го открия. Само че къщата под наем в „Диксън“ беше тъмна и празна. Съседите ми казаха, че не са виждали нито него, нито жена му от няколко седмици. Един от тях ми даде телефона на Фарзат, но когато се обадих, бодрият записан глас ми съобщи, че телефонният номер е изключен.

Не е престъпление да си смениш дома или телефонния номер, или пък да следваш разни хора в Туитър. Може всичко това да се окаже задънена улица. Но предвид информацията, с която разполагам за Фарзат, искам просто да го намеря, да му задам няколко въпроса и да го изключа от списъка с подозрителни лица.

Излизам от колата и отключвам багажника. „При Беа“ отваря чак след час, а и предвид липсата на значка, която да показвам, едва ли ще намеря някой, който би си поговорил с мен за Фарзат. Особено толкова близо до прииждането на вечерната навалица.

Ето защо ми хрумва нещо друго.

Изваждам от багажника бяла, току-що изпрана престилка и си я връзвам. После поемам към уличката зад ресторанта. Когато стигам до задния служебен вход, виждам, че вратата е подпряна с празна дървена щайга за зеленчуци и влизам. Като повечето професионални кухни, и тази е пълна с пара, шум и хаос. Помощник-готвачи и кухненски работници с цветове на кожата, обхващащи цялата човешка палитра, кълцат и режат, и от тях се лее пот. Проправям си път между тях, свел глава, с вид на някого, който има пълно право да се намира тук, и с надеждата да зърна мъжа, с когото съм дошъл да се срещна… ако все още работи тук де.