Джеймс Паттерсон - Готвачът

Той кимва.

— Никой не разчита на няколко навлеци от ФБР да ни опазят. Най-малко пък аз. Както сам каза, Руни, никой не обича този град повече — и не го познава по-добре — от хората, които го наричат свой дом. Обаче никой не смее да направи каквото и да е. Не и докато ФБР ни диша във врата, а старшият полицейски офицер само им козирува. Всички сме с вързани ръце.

Той млъква за момент, но аз знам какво ще каже и го изпреварвам.

— Освен мен, нали?

— Точно така.

Поклащам невярващо глава.

— Шефе, искаш от мен да се замеся във федерално разследване за тероризъм? Като цивилен?

— Искам помощта ти, Руни. Искам очите ти. Ушите. Искам да чукаш на врати. Да поступаш този-онзи, ако се наложи. Нужен ми е някой извън управлението. Човек, на когото мога да вярвам. Добро ченге, на което наистина му пука за града…

— Аз не съм ченге, шефе. Вече не.

— Кажи го на бандита, когото гони оня ден — напомня той. — Не можа да се удържиш да хукнеш след джебчия . Сериозно ли смяташ да седиш и да гледаш отстрани сега ? Глупости. Познавам те, Руни. Това е по-силно от теб.

Опитвам се да запазя спокойното си, овладяно изражение. Но ще излъжа, ако кажа, че думите му не са ме жегнали дълбоко.

— Виж, дори да исках… Аз работех по углавни престъпления — отбелязвам. — Занимавах се с убийства, банди и наркотици. А тук говорим за терористични клетки, инфилтрирани в града ни, които подготвят… каквото там подготвят. Откъде изобщо да започна?

Той забива поглед в обувките си, сякаш го е срам от това, което трябва да изрече.

— Де да можех да ти помогна. Агент Морган и хората му дума не обелиха след онзи жалък брифинг. Пазят информацията за себе си. През последната седмица прегледах стотици от нашите стари случаи, за да търся каквито и да било връзки с терористи. Нищо не открих.

Страхотно. Значи това няма да е просто най-мащабният случай, с който съм се захващал, а и най-сложният.

— Винаги има нещо , шефе. Може би си прекарал твърде дълго време седнал зад бюрото.

— Да се надяваме, че ти не си прекарал твърде дълго време да стоиш пред печката — заяжда се той и леко разведрява настроението, защото и двамата се усмихваме.

Кънингам протяга ръка.

— Благодаря ти, Руни.

— Не ми благодари още. Нищо не съм направил.

— Не си — отвръща той уверено, — но ще направиш. Познавам те прекалено добре.

Стискаме си ръцете, подпечатвайки тайната си сделка. После Кънингам се кани да си тръгне, а аз се сещам за един въпрос.

— Шефе… — започвам. — Защо се разкара дотук така потайно? Защо не си спести идването и не ми се обади?

Той се обръща и казва:

— Защото, ако федералните стават за нещо, а аз се моля на Бога да стават… сигурно подслушват. И добрите, и лошите.

Думите на Кънингам ме потискат и ме карат да мисля и премислям, да си блъскам главата в опит да открия откъде да подхвана цялата работа — трябва ми нишка, която да уловя и разплета. По време на цялата сутрешна смяна, докато готвя за клиентите, наредени на опашка, ми се гади при мисълта за толкова невинни хора и за онези, скрити някъде из града, които с удоволствие биха ги видели мъртви, разкъсани, окървавени, ранени, пищящи от болка и ужас.

Старият ми началник е прав. Градът веднъж вече е минавал през Ада. Не мога да оставя съдбата му в ръцете на външни лица. Трябва да помогна.

Но как?

Умът ми се върти от толкова мислене и обърквам не една, а цели две поръчки. Дори успявам да се порежа по върха на показалеца с универсалния си нож — аматьорски инцидент, какъвто не съм имал от години.

Бившата ми жена бързо забелязва, че нещо ме тревожи. Само че в типичен марлийнски стил, единствената „подкрепа“, която получавам от нея, е под формата на саркастични коментари.

— Ей, стига си фантазирал за омъжената мацка и се концентрирай върху храната!

Естествено, не мога да й призная истината. Че не си фантазирам за Ванеса.

Опитвам се да измисля как да предотвратя катастрофа .

Никак не ми е приятно, че не мога да споделя с Марлийн какво ме тревожи, но се налага да се съсредоточа. Не мога да я замеся в цялата тази каша.

И преди съм го правил по време на разследване в отдела за углавни престъпления, но така и не претръпнах.

Когато сутрешната смяна най-сетне свършва, свалям престилката и се сбогувам с Марлийн. После скачам на трамвая, който минава по Рампарт Стрийт, и се возя до края на линията. Оттам ми остават няколко минути пеша до мястото, където отивам: централния бизнес район. Мнозина си мислят, че Ню Орлиънс се състои само от стари квартали с тесни улички и къщи с балкончета. Тази част на града обаче има широки и задръстени булеварди, които се точат между високи, лъскави офис сгради.