Джеймс Паттерсон - Готвачът

Ванеса се обръща и си тръгва, а нежните й рамене са приведени. Известно време гледам след нея с надеждата, че ще се обърне. С надеждата да ми даде знак, че се интересува от нещо повече от храната, която готвя.

Тя не го прави.

Може да съм всякакъв, но си държа на думата. Обещах на Марлийн, че ще почистя отново караваната, и точно това правя, и то как .

Мърморещата ми бивша съпруга се отправи към къщи няколко минути след Ванеса с един прощален словесен изстрел: „Горкият голям хубавец Кейлъб. Помисли си, че последното му ястие ще спаси принцесата. Обаче принцесата се връща при трола, а ти оставаш да миеш чинии“.

Знам, че е напълно права — което отказвам да призная на глас, — затова прекарвам следващия час в търкане на печката, повторно измиване на съдовете и приборите и повторна дезинфекция на плота за подготовка на продуктите.

На следващата сутрин ставам час по-рано от обичайното, все още скован и с болки от неравностойния ми двубой с бухалката, за да изтъркам хубаво „Готвачът убиец“ и отвън . Тъй като човек не може просто да прекара огромна каравана за бързо хранене през автомивката, паркирам работното си място до тротоара пред шарената ми къща в Треме — причудлива, историческа част от града, която направо обожавам — и го измивам на ръка. Напълвам една пластмасова кофа за боклук със сапунена вода, грабвам четката с дълга дръжка и се захващам за работа.

Не след дълго караваната е покрита с пяна от покрива до колелата. Аз също съм покрит с пяна. Задачата е по-тежка, отколкото изглежда, но ранното утро преди изгрев е хладно и тихо, така че се наслаждавам на усамотението си. Две съседски деца, които също са станали по първи петли, надничат към мен и ми махат ентусиазирано, а аз им махвам в отговор. Когато „Готвачът убиец“ и неговата вълшебна каравана започнаха да нощуват тук, се постарах винаги да раздавам остатъците от ястията на семействата от квартала, за които знаех, че трудно свързват двата края.

Но го направих както трябва. Давах им храна с бележка, в която твърдях, че изпробвам нови рецепти в кухнята и ако ми напишат отзив, ще ми помогнат. Схемата работи и до днес, и знаете ли какво? И те, и децата им наглеждат караваната и нито веднъж не се е случило тя да осъмне надраскана с графити, с пробити гуми или разбита ключалка.

Развивам градинския маркуч и започвам да обливам логото от скарида и кръстосани кости на „Готвачът убиец“, за да отмия и последните остатъци от пяна, когато децата от отсрещния край на улицата се развикват:

— Ей, господине! Внимавай! Внимавай!

Обръщам се и от другата страна на караваната изскача мъж. Тъкмо се готвя да насоча струята в лицето му с мисълта, че ледената вода може и да го събори, но навеждам маркуча и възкликвам:

— По дяволите, ти май се майтапиш.

Мъжът не е Тай Грант или някой от групичката му, нито пък е облечен в жълто. Дори не е репортер от „Таймс Пикаюн“ или от някоя телевизия, дебнещ в засада с надежда за интервю.

Мъжът е бившият ми началник, шефът на детективите Брайън Кънингам.

Докато свалям маркуча, той пристъпва напред и се обажда:

— Извинявай, не исках да те стресна.

Опитвам се да избегна срама, като отвръщам:

— Не затова казах „по дяволите“, шефе. Стресна ме как изглеждаш . Приличаш на парцал.

Не ми е приятно да го призная, но е вярно. Очите му са зачервени и подпухнали. Косата му е разрошена. Раираната му синя вратовръзка е мръсна и увиснала накриво над корема му. Ризата му пък е толкова измачкана, че прилича на бяла стафида, а по крачолите на сивия му панталон има петна. Дори в миналото, когато сме работили по особено брутални, шокиращи случаи, свързани с убийство, когато се е налагало да се крием някъде в засада дни наред, не съм го виждал в подобно състояние.

— Така става след цяла седмица безсъние — отвръща той. — Слушай, Кейлъб, трябва да си поговорим.

Поклащам рязко глава срещу бившия си началник.

— Не се хаби, шефе. Приключих с полицията.

Макар че никога няма да приема начина, по който ме остави да се пържа в собствен сос по време на разследването за стрелбата, го уважавам твърде много, за да го слушам как ми се моли. Сигурен съм, че е чул за срещата ми с бухалката на Тай Грант и иска да се сдобрим със закъснение. Подновявам миенето на караваната и водата закънтява по метала.

— Кейлъб, не съм дошъл да…

— Прекалено се забави с извинението — прекъсвам го. — Официално или не. Не ме интересува. Освен това напускането ми беше най-доброто решение, което някога съм вземал.