Джеймс Паттерсон - Готвачът

— Какво ще правиш?

— Може да им се изплюя в храната — казвам, — но какъвто ми е късметът, ще се окаже, че на опашката има санитарен инспектор.

— Кейлъб, не е ли време да се обадиш по телефона?

Пак се обръщам към печката.

— И да докладвам за какво? Че на опашката стоят трима мъже, облечени в жълто? Тези типове не бяха в отряда на Тай и бухалката му.

— Хубаво — отсича тя и започва да рови из джобовете си. Изважда телефона си и го слага на един рафт между купчините картонени кутии за сервиране.

— Ако някой от тези мръсници дори само повиши глас, ще се обадя на 911.

— Много обичам да се застъпваш за мен — отбелязвам.

— Майната ти, Кейлъб, опитвам се да защитя „Готвачът убиец“.

Вече се чувствам по-добре и се захващам за работа. Такава е моята Марлийн.

Тримата се приближават все повече и повече и даже клиентите около тях вече усещат, че нещо не е наред. Бандитите не продумват, не правят заплашителни движения, изобщо не правят каквото и да било.

Което не е нормално. Всички останали на опашката са развълнувани, говорят на висок глас, снимат събралите се клиенти или себе си, някои танцуват на място под звуците на музиката, долитаща от близкия нощен клуб. Тримата членове на „Войниците от Франклин Авеню“ обаче стоически не помръдват, не отклоняват поглед и просто пристъпват напред с останалите от опашката. Хората пред и зад тях са се отдръпнали и са освободили доста пространство около типовете.

Дори да не знаят какво става, гладниците на опашката са достатъчно разумни, за да стоят възможно най-далеч от евентуалните проблеми.

Аз се съсредоточавам върху кълцането, прехвърлянето и подаването на картонените кутии с храна, а пред тях остават четирима души, после трима, после един и…

Те просто си стоят.

— Да ви помогна с нещо? — пита Марлийн, приканваща и дружелюбна както винаги.

Никакъв отговор.

— Момчета?

Лицата им са решителни и сериозни, а когато заставам до Марлийн, се постаравам да видят, че държа нож.

— Здравейте, господа — казвам. — Какво ще желаете тази вечер?

Водачът вдига ръка в жест, с който имитира пистолет, поклаща пръст напред-назад веднъж, два пъти и отвръща:

— Ей, човече, каквото и да пожелаем, ще си го вземем, когато ние решим.

Другите двама избухват в смях, след което и тримата си тръгват.

Аз се връщам пред печката.

Марлийн дори не мигва.

— Следващият!

След още час трескаво препичане на багети, рязане на печена говежда плешка и запържване на скариди престилката ми е просмукана с пот. Освен това нямам повече сурови люти чушки, които са ми нужни като въздуха, докато готвя, а и продуктите са на привършване.

Бандитите не са се върнали, което е добре.

Дошли са, за да предадат послание, и въпросното послание със сигурност беше прието.

— Това беше за днес! — провиквам се към дузината останали клиенти, които още чакат и сега изпускат едновременен стон. — Знам, знам. Понякога животът е толкова несправедлив. Но ще ви предложа нещо. Ако слънцето изгрее на сутринта, „Готвачът убиец“ ще отвори. Става ли?

Тълпата започва да се пръска и двамата с Марлийн се заемаме с чистенето. Почти сме готови, когато чувам чук-чук-чук по затворения прозорец за сервиране.

— Съжалявам — казвам високо, без да поглеждам. — Караваната е затворена за през нощта.

Чукането продължава.

— Определено се възхищавам на упоритостта ти, но…

Тишина.

После отеква настоятелно чукане по задната врата.

— Затворено е! — провиква се Марлийн.

Чукането продължава.

Марлийн протяга ръка, взема телефона си и палецът й замръзва над дисплея, готов да набере 911, ако се наложи.

Предполагам, че мога просто да остана в караваната, докато чукането не спре, но какво ще правя, ако не се случи? Ами ако се окаже, че чукащите не са две гостенки на моминско парти, дошли за малко фаворки [7] Сладки хрупки, които се пържат и поднасят с пудра захар. — Бел. ред. , преди да се тръшнат в леглото?

Приближавам се до вратата, като пътьом вземам един от универсалните си кухненски ножове от японска стомана. Вкъщи имам резервно оръжие — деветмилиметров „Смит и Уесън“ от серията за армията и полицията, и този пистолет би трябвало да е тук, където може да свърши някаква работа, вместо да събира прах у дома.

Хващам дръжката, завъртам я и отварям вратата.

И почти удрям Ванеса Маккиън в божественото, съвършено лице.

Тя избухва в смях и отскача назад, след което изрича: