Джеймс Паттерсон - Готвачът

— Не, прави ми се нещо друго. Хайде да вървим да готвим.

— Кейлъб? — обажда се тя и спуска прозореца си, за да пусне малко свежест в колата.

— Да? — питам и също спускам прозореца си. Топлият вечерен въздух ме облъхва.

Бавно тръгвам напред и спирам на кръстовището на Сейнт Чарлс Авеню. По пешеходната пътека пред нас се точат тълпи туристи.

Марлийн продължава:

— Моля те да приемеш думите ми приятелски, скъпи мой бивши съпруже, но се държиш като идиот.

— Марлийн…

— Знам, че се смяташ за несъкрушим, но в момента имаш цицини, синини, болки и бинтована ръка. Току-що излезе от болницата. И малкото мозък, с който разполагаш, беше на косъм да свърши размазан по земята от някакви си бандити.

— Марлийн…

— Нямам нищо против, че не си във върхова форма, но ако тази вечер започнеш да готвиш, ще бъдеш небрежен, ще допускаш грешки и ще изпускаш неща. Което значи, че ти и само ти ще разочароваш клиентите ни. И ще навредиш на бизнеса. Няма да допусна това да се случи. Ето защо, неземни красавецо, единственото, което ще направиш сега, ще е да ме откараш вкъщи, след което ще закараш собствения си жалък, натъртен задник у вас и ще се наспиш. Ще се видим утре в караваната.

Пътят пред мен се разчиства и аз поклащам глава. Не ми е приятно да го призная, но бившата ми жена е права.

Потеглям по Сейнт Чарлс Авеню, но някакъв силен тътен привлича вниманието ми.

Рязко натискам спирачки и подавам глава през прозореца, след което поглеждам нагоре.

Ето ги.

Един, после още един „Блек Хоук“ — военни хеликоптери.

Летят над нас, ниско над земята, и тъкмо минават над Гардън Дистрикт.

Марлийн също ги наблюдава.

— Полицейски ли са?

Прибирам глава обратно. Зад мен някой нетърпеливо натиска клаксона.

— Не — отвръщам. — Нюорлиънската полиция няма хеликоптери, а щатските полицаи използват „Бел“. Тези са „Блек Хоук“. Или са на Националната гвардия, или на армията.

Свивам наляво и мисля за онова, което ми казаха онези спецполицаи.

Някой се е стреснал от нещо.

— Сигурно е някакво учение, а? — пита Марлийн.

— Сигурно — съгласявам се, макар дълбоко в себе си да знам, че това не е учение и че в моя Град на полумесеца се е появила неприятност, която е изплашила и местните полицаи, и военните.

А аз не мога да направя абсолютно нищо по въпроса.

В нощта след чревоугодническата ни вечеря, придружена от аматьорски кеч мач в „ЛБД“, двамата с Марлийн паркираме караваната на ъгъла на Орлиънс Авеню и Салсидо Стрийт, точно в сърцето на „Баю Сейнт Джон“ — зелен, спокоен жилищен район далеч от глъчката на Френския квартал. Понеже не разполагахме с много време да подготвим продуктите си и ще се наложи да се погрижа за повечето от тях в движение, се надявам тази смяна да не е от тежките.

Де такъв късмет.

Петнайсет минути, след като отваряме, опашката се е проточила до следващия ъгъл. След трийсет минути вече се е извила зад него. Нарочно не съм споделил местонахождението ни за вечерта в профилите на „Готвачът убиец“ в социалните мрежи, чиито последователи надхвърлят двеста хиляди души, но е трябвало да се сетя, че слухът ще се разпространи от уста на уста. Не че се оплаквам. Когато човек върти бизнес, популярността е от проблемите, които е добре да имаш.

Освен това е изтощителен проблем.

А понякога може да стане дори опасно.

Докато привършвам две поръчки, Марлийн идва при мен и казва:

— Май на опашката са се наредили трима от приятелите ти.

— Така ли? — питам доволно. Откакто напуснах полицията — дявол го взел, дори след побоя преди четири нощи, — не съм чул и една дума от бившите си колеги, нито една. Осъзнавам, че заради особеностите и духа на времето и политиката никой не би искал да го видят с човек, обвинен в убийството на „невинен“ гражданин, но въпреки това ми е самотно.

Избърсвам ръце в престилката си, пристъпвам настрани, поглеждам през прозореца за сервиране към дългата опашка клиенти и се опитвам да открия кой детектив или редови полицай — а може би дори началник Кънингам — е дошъл да ме види, но не съзирам познато лице.

Онова, което забелязвам, са трима мъже в жълти долнища на анцуг и суитшърти, които се взират право в мен с погледи, изпълнени с омраза.

Връщам се пред печката и плъзвам готовата храна към прозореца.

— Готово!

Вечерта напредва. Когато тримата от бандата се приближават, докато доволните клиенти се отдалечават с ястията си, Марлийн пита: