Джеймс Паттерсон - Готвачът

Ето, усещам как заковавам спирачките.

— Значи няма да е „същото страхотно меню“, така ли?

— Разбира се, че ще бъде същото страхотно меню — възразява Дод. — Ще го поразширим малко и ще добавим няколко… дребни подобрения.

Марлийн мълчи, което е доста необичайно. Аз се размърдвам на стола си и се сещам за нещо толкова важно, колкото е и менюто.

— Как ще се издържа този ресторант? — питам, а Марлийн взема чашата си с вино. — От караваната печелим прилично, но не сме забогатели. Предполагам, че ще помогнеш с финансирането на заведението?

— Разбира се — уверява ни Дод. — По правило, когато сключвам съдружие с главен готвач, собственик на съществуваща марка, осигурявам до петдесет процента от финансирането и получавам шейсет и пет процента в предприятието.

Марлийн за малко не избълва виното през носа си.

— Чакай, чакай, чакай — намесва се тя и оставя чашата. — Ще ни дадеш само половината пари, но ще прибираш две трети от печалбата, така ли?

Отговорът на Дод е леко снизходителен.

— Едно съвместно предприятие с „Дод Ресторант Груп“ предлага огромни възможности за растеж и популярност. Смятам, че структурата на сделката е повече от справедлива.

Да бе. Очите на Марлийн заплашват всеки миг да запратят светкавици по посока на милия ни, любезен домакин.

— Е, нека да го обмислим — обаждам се и избърсвам небрежно уста със салфетката си, макар да знам със сигурност, че двамата с Марлийн в никакъв случай няма да сключим съдружие с този човек. Сещам се за един цитат от часовете по литература в гимназията — как веднъж Сатаната казал, че предпочита да царува в Ада, вместо да служи в Рая. Аз не съм Сатаната, но предпочитам да царувам в задимената си, гореща каравана, вместо да служа на човека до мен в снабдена с климатик и всякакви други удобства кухня.

— Разбира се — съгласява се той, все така усмихнат и излъчващ любезност. — Мислете колкото ви е необходимо. Ето визитката ми. Това е личният ми номер. Не се притеснявайте да ми се обадите, ако имате някакви въпроси. Или да се отбиете, ако искате да…

В салона внезапно отеква трясък от трошащи се съдове и чаши.

Дод завърта глава към източника на шума. За миг спокойният му, макар и малко мазен маниер се превръща в ярост.

— За бога! — крясва той и се нахвърля върху нещастната сервитьорка, която е коленичила на пода и събира парчета порцелан и стъкло.

Не чувам съвсем добре какво й казва, но от изражението и жестовете му е ясно, че направо я разкъсва. И то за някакъв безобиден инцидент! Размахва пръст пред лицето й. После ритва едно парче стъкло към стената, където то се разбива на по-малки късчета. Дявол да го вземе, ако ние с Марлийн се държахме така един с друг всеки път, когато някой счупеше чиния или поднос, никога нищо нямаше да сготвим.

Някои от другите клиенти наблюдават сцената с ужас. Сервитьорката се е разплакала. Цялата случка се превръща в доста грозно изпълнение…

Докато не се появява друга жена, която нежно издърпва Дод настрана. Изглежда на около трийсет, с дълга руса коса, облечена в тясна, синя сатенена рокля с щампа на розови и бели лотосови цветове.

Освен това е поразително, смайващо красива.

— Да се махаме оттук — заявява Марлийн и бутва стола си назад, за да се изправи, — преди тази откачалка да дойде да вдигне скандал и на нас.

Разбира се, бившата ми жена е права. Аз обаче не съм в състояние да откъсна поглед от изящното създание с русата коса и синята рокля, което шепне успокоително на Дод и го гали по гърдите. Докато я гледам как успокоява звяра по този начин, ми се струва още по-привлекателна.

За да привлече вниманието ми, Марлийн ме дръпва за бинтованата ръка. Аз изскимтявам от болка, но неохотно тръгвам след нея.

Преди да излезем от ресторанта, си открадвам един последен поглед към неземната красавица. Не съм почитател на Дод, но много бих искал да се запозная с колежката му.

Знам, че никога няма да започна съвместен бизнес с него, но въпреки всичко вече си мисля, че една нова среща с Дод — в присъствието на дамата — би била чудесна идея.

Само от учтивост, разбира се.

С Марлийн стоим пред ресторанта и чакаме обслужващия паркинга да ни докара колата. Със здравата си ръка ровя из портфейла си в опит да открия няколко дребни банкноти за бакшиша на момчето, когато чувам глас.

— Господин Руни, почакайте!

Обръщам се да видя непознатата, която тъкмо излиза от „ЛБД“… и се опулвам, защото не вярвам на очите си.