Джеймс Паттерсон - Готвачът

Боли жестоко, но аз веднага скачам на крака и продължавам да тичам, а тълпата около мен се пръсва и отнякъде блясва светкавица на камера — някой записва гонитбата.

Пред мен заподозреният започва да забавя темпо, защото го е настигнала умората. Напрягам се още малко, понеже усещам, че възможността да хвана престъпника наближава.

На метри съм от него, когато той свива рязко по покритата алея към някакъв паркинг. Продължавам да го следвам с мисълта, че може да е паркирал там колата или пикапа си.

Той се качва по тъмната рампа и спира пред една заключена гаражна клетка. Няма накъде да бяга.

— Вдигни ръце, да ги виждам! — провиквам се и бавно пристъпвам към него.

Определено ми се иска в този момент у мен да бяха старият ми пистолет и значката, вместо престилката и термометъра за месо, пъхнат в джоба. Дори радиостанция би ми свършила работа, за да извикам подкрепление.

— Пусни чантата, падни на колене и…

Усещам рязък, остър удар в тила и падам напред.

Изсумтявам, когато главата ми удря пода на гаража, а после пак изсумтявам, когато втори удар се стоварва отдясно върху ребрата ми. Чувам хрущене и болката нахлува, пронизваща и гореща, и ме лишава от въздух.

Претъркулвам се настрани, стенейки в агония, и вдигам поглед. Зрението ми е замъглено, но успявам да различа три фигури, надвесени над мен.

„Войниците от Франклин Авеню“, Дори на оскъдната светлина в гаража се вижда, че и тримата носят по нещо жълто. Единият държи метална бухалка за бейзбол: Тай Грант.

— Вдигни ръце, да ги виждам — имитира ме той. — Мамка ти, Руни, на всеки бандит ли говориш така, преди да го застреляш? И на брат ми ли каза същото?

Той отново замахва към мен, цели се в главата. Аз трепвам и инстинктивно блокирам удара с лявата си ръка… която моментално се схваща от сблъсъка.

— Господи, Тай! — изкрещявам. — Луд ли си? Смяташ да убиеш ченге във Френския квартал насред Карнавала?

Тай избухва в смях, подсмърква, набира порция слюнка и сополи и я изплюва право в лицето ми.

— Няма да те убия — изрича той с усмивка. — Но и ти вече не си ченге.

Удря ме зверски за последен път в незащитения корем. След това кимва на приятелчетата си и четиримата, включително мнимият крадец на чанти, изчезват.

Докато ги гледам как се спускат по рампата и излизат на улицата, болката ми достига връхната си точка и после отслабва, защото изгубвам съзнание.

— Празнуваме ли нещо тази вечер, мосю, мадам? — пита гласът.

Седнал съм на маса с колосана бяла покривка и спретнато наредени чинии, сребърни прибори и чаши. Марлийн се е настанила до мен и сега се обръща към префърцунения главен сервитьор, чиято глава е кръгла и гола като билярдна топка, и му отправя палава усмивка.

— Може и така да се каже — подема тя. Сарказмът в гласа й сякаш е пропит със сироп. — Бившият ми съпруг оцеля, след като преди три дни го подмамиха в една тъмна сграда и го пребиха свирепо. Но пък, ако не беше оцелял, сигурно в момента щях да се наливам с шампанско и да танцувам по монокини на някой бар в Канкун.

Скованият от учтивост домакин успява да си докара неловка усмивка и отстъпва крачка назад, сякаш го е страх да не се зарази от лудостта, от която видимо страда бившата ми жена.

— Bon [6] Добре (фр.). — Бел. прев. — отвръща той със стиснати устни. — В такъв случай ще пратя сомелиера, за да ви представи винения ни лист.

Щом клетникът се отдалечава достатъчно, че да не може да ни чуе, аз казвам:

— За бога, Map, ужасна си, да знаеш.

Тя се усмихва.

— Още ли не си го разбрал?

— А, разбрах го — възразявам. — Но се радвам, че успяваш да намериш хумористична нотка в страданията ми.

— Твоите страдания ли? — натъртва тя. Усмивката й трепва, а гласът й се извисява. — Кой стоя до леглото ти в спешното цяла нощ? Кой ти готвеше? Кой ти увиваше бинтовете с кухненско фолио, за да можеш да си вземеш душ? Кой кълцаше и режеше продукти и сам-сама пое четирите смени с караваната? И всичко това само защото на теб ти се прииска да се правиш на герой.

Коремът ми сякаш се пълни с живи въглени, докато гласът й става все по-пронизителен с всяко следващо изречение, докато гневът й расте, разочарованието й от мен се засилва и всичко води до все същия извод, до който достигнахме преди години: ние двамата не сме създадени да бъдем съпруг и съпруга.

— Не си играех — изтъквам. — От четиринайсет години съм полицай. В кръвта ми е. Винаги ще бъде. И когато видя човек в опасна ситуация, ще реагирам.