Джеймс Паттерсон - Готвачът

— Би ли ме…

— Дали ми липсва работата? — питам. — Разбира се. Но животът ми и сега е хубав, шефе. Готвя по цял ден. Обзалагам се, че тъпаците от Франклин Авеню рано или късно ще спрат да ме следват по петите и ще се върнат у дома да си продават наркотиците и да печелят пари. Освен това съм по-щастлив, отколкото…

— Мамка му, Руни, спри проклетата вода и ме чуй.

Работих за него шест години и нито веднъж не ми е повишавал глас. Нещо не е наред. Навеждам маркуча и затварям дюзата.

Той избърсва лице с дясната си ръка и въздиша дълбоко.

— Преди седмица, по време на среща на началниците на отдели дойде неочакван гост, който накара всички ни да наострим уши.

Кънингам хваща реверите на сакото си и започва да ги люлее напред-назад.

— Федерален. Облечен в много по-хубав костюм от моя.

Пускам маркуча на тротоара, мъча се да намеря сухо място по тениската си, за да си избърша мокрите ръце, и не успявам.

— Кой беше?

— Специален агент Маркъс Морган от отдела за контратероризъм на ФБР. Посети ни от любезност. Да ни уведоми — нас, простите селяци, — че той и екипът му са пристигнали, за да разследват заплаха за терористичен акт срещу Ню Орлиънс на високо ниво. Заплаха, която е едновременно правдоподобна и предстояща.

— Мамка му — изругавам. — Сега вече разбирам. Преди седмица на Бърбън Стрийт видях двама полицаи под прикритие да оглеждат тълпата заедно с други двама спецполицаи от тактическия отряд в пълно бойно снаряжение. Не казаха какво правят там, само че някой на горните етажи се бил стреснал.

Той кимва.

— Стреснал се бил. Да. По-скоро са му изкарали акъла.

По тротоара се разлива локва вода от маркуча ми.

— С Марлийн забелязахме и два блек хоука да летят ниско над Гардън Дистрикт онази вечер. И това ли е част от разследването?

Кънингам кимва и добавя:

— Може и да си мислиш, че просто седиш тук и готвиш, Кейлъб, но явно съвсем не си изгубил набитото си око.

— Федералните казаха ли кога може да ни ударят?

Той разперва ръце.

— На Марди Гра, кога иначе? След девет дни. И не говорим за самотна откачалка или две откачалки, като при стрелбата в онзи нощен клуб в Орландо или бомбата на Бостънския маратон. В нашия случай е вероятно да си имаме работа с цял екип професионални, хладнокръвни убийци, които искат да посеят възможно най-много смърт и разруха.

Боже мой. Стоя тук, в тази мирна сутрин, на тротоара в любимия ми Треме, а имам чувството, че съм се озовал в един от онези кошмари, в които виждаш как те приближава някаква опасност, някакво зло, но краката ти не помръдват и не можеш да избягаш.

— Има ли информация как ще се случи?

Той свива рамене.

— Избери си. Камикадзета, опасани с динамит, самоделни бомби, снайперисти, биологично оръжие като антракс… Работата е там, че терористите винаги са на крачка пред нас и могат да превърнат в оръжие нещо, което иначе е напълно невинно. Макетни ножове, ножчета за самобръсначки, дори маратонки, подобно на онзи изрод, дето се опита да гръмне самолет през 2001 година. Само заради него хиляди души ежедневно се събуват по летищата.

Аз казвам:

— Какъв е нашият… Тоест, като изключим вдигнатата тревога и патрулите из града, какъв е планът за действие на отдела?

— План ли? — учудва се Кънингам. — За бога, Кейлъб, нямахме време за планиране, след като Морган ни изложи ситуацията. Всяко ченге в залата започна гръмко да си предлага помощта с каквото и да е. Всичко, което биха могли да поискат федералните, нюорлиънската полиция бе готова да им осигури. Ресурси, хора, оборудване, информация, каквото се сетиш. Точно заради това си видял спецполицаите по улиците.

Нагоре по настоящата улица две момиченца скачат на въже, а веселите им гласчета долитат чак при нас, двамата възрастни и помъдрели мъже, които си говорят за стотици — мамка му, може би хиляди! — жертви след малко повече от седмица. Тези две момиченца. Приятелите ми. Съседите. Туристите, пристигнали в търсене на забавления.

Сега те са просто мишени.

— И какво друго? — питам.

— Ха — възкликва той и се залюлява на пети. — Чудесен въпрос. „И какво друго?“ Всичко живо в онази зала с полумесец на значката настоя да направим повече, да излезем масово по улиците, да впрегнем пълния си набор от информатори и да изкопчим всичко, което можем от тях. Но нали се сещаш какво стана?

Ясно, мисля си, когато си спомням последната си година в гимназията точно след единайсети септември и как после разбрах, че информацията е била налична, че се е знаело за предстояща атака, но бюрократичната инертност и вътрешните дрязги са позволили на „Ал Кайда“ да изпълни плановете си без засечка и да прати три хиляди невинни души в гроба.