Джеймс Паттерсон - Готвачът

Прекосявам цялата кухня, но не изваждам късмет. Което значи, че е време да си отворя устата.

— Добре изрязваш тлъстината — казвам на един от помощниците наблизо, който обработва свински котлети. Афроамериканец е, изглежда около двайсет и пет годишен и е вързал кърпа в червено, черно и зелено около гъстата си грива от плитчици.

Лицето му придобива озадачено изражение и той изгрухтява: „Мерси“.

— Я да те питам, тук работи ли още един тип — Ибрахим Фарзат? На трийсет и няколко е, с черна коса, брада, има акцент. Миеше чинии. Може да е…

— Не, човече. Остави ме да работя.

Не мога да преценя дали мъжът наистина не познава Фарзат, дали наистина е прекалено зает, за да говори, или крие нещо. Решавам да пробвам с някой друг.

— Извинете — обръщам се към наглед четиресетгодишен латинос с корав вид, който кълца моркови на пръчици. — Познавате ли един мияч на чинии, който работи тук, Ибрахим Фарзат?

Без да спира да реже, той ми хвърля подозрителен поглед.

— Да не си ченге?

— По-скоро частен детектив.

— Ейб да няма неприятности?

— Не, нищо подобно. Но ми се налага да говоря с него. Семеен проблем.

Мъжът свива рамене и не отговаря.

— Виж, не си търся белята — обяснявам. — Просто искам да поговоря с него. Кога го видя последно? Някой има ли негов адрес или телефон, на който мога…

— Не си търсиш белята, а? — повтаря готвачът с глас, предрезгавял от злост. Най-сетне спира да кълца, но стисва ножа по-здраво. — Идваш тук в чистичката си униформа и започваш да притесняваш хората и да задаваш въпроси. Махай се.

Оглеждам се. Още няколко помощник-готвачи са прекъснали задачите си, за да гледат назряващия сблъсък. И те като че ли стискат по-здраво ножовете си. Десетилетия ме делят от последния път, когато работих в истинска професионална кухня, и съм забравил колко силна става понякога братската близост, свързваща кухненския персонал.

— Нещо бъркаш — настоявам. — Човекът, който си познавал, може да е…

— Луис каза да се махаш — обажда се друг помощник-готвач отляво. Прави крачка към мен, вдигнал сатъра си на нивото на кръста ми. От острието капе прясна кравешка кръв.

Положението се влошава бързо .

Много ми се иска точно в момента пистолетът ми да беше в мен, само че вместо това обмислям да грабна някой от ножовете и сатърите и да предприема скорострелно, но въоръжено отстъпление.

Обаче не искам да правя сцена. Не искам да се стига до насилие, а като готвач най-вече не искам да провалям подготвителните дейности на събратята си, които се трудят за Беа в такъв сплотен, лоялен екип.

Ето защо протягам ръце и казвам:

— Съжалявам, че ви притесних. Желая ви приятна вечер.

След което вдигам гълъбите.

Когато влизам в колата, съм бесен, че не успях да получа никаква информация за Фарзат, но пък, от друга страна, може би не е имало какво да науча от готвачите и помощниците.

На този етап просто не знам.

Свалям престилката с отвращение, отварям багажника и я хвърлям вътре със заслужена ругатня.

Първият ми опит да открия следа към терористичната заплаха, надвиснала над родния ми град, току-що се увенча с неуспех. Радвам се, че Кънингам не стана свидетел на това поражение.

Затръшвам багажника.

Проклет да съм, ако се откажа.

Обръщам се към мрака.

— Не знам кои сте и къде сте — изричам. — Но аз идвам.

На следващата сутрин се впускам в работа благодарение на мускулната памет, натрупана след стотици смени, но заради снощния провален опит да получа някаква информация за мияча на чинии на Беа, умът ми е другаде. Докато режа, кълцам и подготвям продуктите, отново превъртам вчерашните събития в главата си и се чудя дали не трябваше да пробвам друг подход, като например да поговоря със самата Беа вместо с подозрителния й персонал.

Марлийн два пъти ми казва нещо и на третия път ме сритва в пищяла.

— Ей! — виквам.

— Ти си ей — отвръща тя и си избърсва ръцете в някаква кърпа. — Какво ти става?

— Нищо, работя. На теб какво ти става?

— Два пъти се опитах да говоря с теб, а ти само ми изгрухтя насреща. Е, какъв е проблемът? Още ли мислиш за омъжената блондинка?

— Не — отговарям. — Просто се опитвам да си нарежа нещата за рязане. Извинявай. Какво казваше?

Тя ме плясва по задника.

— Глупчо. Казах да не забравиш, че днес правим обща смяна за закуска и обяд, та да не подготвяш прекалено много зеленчуци, ясно?

Отново започвам да режа.

В някакъв момент до слуха ми достига противното ръмжене на спортна кола. Цяла сутрин въпросната кола кара напред-назад по Лойола Авеню — шестлентовия булевард, на който сме паркирали караваната тази сутрин. Това е четвъртото минаване за последния час. Първите три пъти просто игнорирах звука, но вече не мога. Човек трябва да е особен вид изрод, за да насилва десетцилиндровия си двигател по този начин отново и отново само за да развали иначе чудесния ден.