Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Привлякох ли вниманието ви, млада госпожице?

Тя поклати глава, след което кимна. Беше твърде потресена, за да отговори смислено.

— Надявам се да съм се изразил ясно — каза той. — Ще ни сътрудничиш изцяло. — Баща й погледна възрастния свещеник. — В противен случай следващата смърт няма да е толкова бърза и милостива.

Елена се овладя достатъчно, за да кимне.

Баща й се обърна към Нехир.

— Моля, върнете дъщеря ми и монсеньор Роу в библиотеката. — Погледът му се спря отново върху Елена. — Разполагаш с един час.

Вцепенена от шока, Елена не обърна внимание на обстановката, докато я отвеждаха. Стомахът й се бунтуваше. Беше й трудно да диша. Сълзите размазваха картината пред очите й. Когато най-сетне стигна библиотеката, Нехир я бутна през прага.

— Един час — повтори жената, преди да си тръгне.

Кадир остана отвън.

Монсеньор Роу пристъпи към нея и я прегърна. Елена усети, че тънките ръце на стария свещеник треперят. Въпреки това монсеньорът направи всичко по силите си да я утеши.

— Сега той е при Господ — прошепна той. — Във вечен покой.

— Как можа баща ми да направи това? — изстена тя в гърдите му. — Кой е той?

— Не зная. — Монсеньор Роу въздъхна и треперенето му се успокои. — Дори на моята възраст не мога да проумея дълбините на поквара на някои хора. Родил съм се в разгара на световна война, която беше последвала друга, наричана „войната, която ще сложи край на всички войни“. Колко наивно. Виж какво продължаваме да си причиняваме едни на други.

Тя кимна, като си поемаше дълбоко дъх.

Той най-накрая я отдръпна от себе си и я задържа на една ръка разстояние, така че тя да види лицето му.

— Не е нужно да им помагаш.

— Но…

— Не, дете мое. Аз живях дълъг живот. Ако ми е писано да умра, тъй да бъде.

— Те ще ви измъчват.

— Това е само плът. Не могат да докоснат душата ми. Всички светци през вековете, мъже и жени, са изтърпявали мъчения за доброто на всички. — Той се усмихна. — Не че се смятам за кандидат за светец. Пък и не мисля, че ореолът ще ми отива.

Елена оценяваше мекия му хумор, готовността му да се пожертва, но видя и страха в очите му, колкото и да се опитваше да го скрие. В крайна сметка старият свещеник може би щеше да успее да понесе бруталното насилие върху него.

„Но аз не мога да гледам подобно нещо“.

Елена погледна часовника на стената.

— Трябва да се захващам за работа.

И тръгна към купчината си книги. Вече имаше обща представа накъде е продължил Хунайн. Представи си огнената река, течаща на запад покрай брега на Африка и минаваща през Гибралтар.

— Мога ли да ти помогна? — попита монсеньор Роу.

Тя кимна.

— Имам много за вършене и малко време и ще съм благодарна да чуя мнението ви за разсъжденията ми, преди да дойдат другите.

— Ще направя всичко по силите си.

16:10

Елена още беше заровена в книгите и бележките си, когато откъм коридора долетяха гласове. Този път не беше само Нехир. Жената водеше посланика Фират и баща й.

„Явно е време за представление“.

Тя се изправи.

През последния час беше преравяла стари и нови материали. Знаеше, че трябва да представи важни резултати, за да задоволи кучите синове, а не само да посочи поредната спирка по пътя на Одисей. Ако не успееше да ги впечатли, старият свещеник щеше да понесе последствията. Но дори с отличната помощ на отец Роу часът беше отлетял твърде бързо.

Останалите влязоха в библиотеката.

Всички погледи се насочиха към нея.

— Какво имаш да ни кажеш? — без никакви предисловия попита баща й.

Елена се помъчи да подреди мислите си. Погледна надолу към книгите и бележките си около златната карта на масата. Парчетата на пъзела се въртяха в главата й, докато се опитваше да ги събере в последователна разбираема картина.

— Накъде е продължил капитан Хунайн? — притисна я Фират.

Тя сви рамене.

— Не знам.

Което си беше самата истина.

Когато картата се беше активирала и бе очертала огнената река покрай северния бряг на Африка, вниманието й беше насочено другаде, завладяно от това как пукнатината продължава след Гибралтар. Не беше успяла да забележи къде бе спрял малкият сребърен кораб.

Лицето на баща й потъмня и погледът му се стрелна към монсеньор Роу.

Елена вдигна ръка и каза:

— Но зная къде се е озовал накрая.

Нехир пристъпи напред.

— Къде се е озовал ли? Да не искаш да кажеш, че знаеш къде е Тартар, къде е скрита портата на Ада?

Елена преглътна.