Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Кой го е кръстил така?

Нелсън въздъхна тежко.

— Кой знае? Сигурно някой норвежки изследовател със сардонично чувство за хумор и пристрастеност към скандинавската митология.

— Мисля, че корените на името са много по-дълбоки — каза Мак. — Инуитите вярват, че някои ледници за злонамерени. И предупрежденията за тях се предават от поколение на поколение. Хелхайм е един от тези ледници. Местните вярват, че той е дом на Туурнгак, което означава „дух убиец“. Тяхната версия на демони.

Кормчията им извади лулата от устата си и се изплю в морето. После каза предупредително:

— Не използва това име.

Явно подобни суеверия не бяха отмрели напълно.

Мак сниши глас.

— Обзалагам се, че тези стари истории са истинската причина някой да е кръстил ледника Хелхайм.

Елена се огледа и зададе въпроса, който я човъркаше, откакто се беше качила в лодката.

— Къде всъщност отиваме?

Мак посочи черната арка в стената от лед. Вече се намираха достатъчно близо, за да различат зеещия отвор. Ледът по краищата му сякаш светеше отвътре.

— Миналата седмица там се откъсна голям айсберг, разкривайки огромен канал разтопена вода.

Елена забеляза, че от пукнатината изтича поток, достатъчно силен, за да отблъсне парчетата лед в подножието на стената. Докато приближаваха, металните бордове на лодката застъргаха пронизително натрошения лед, сякаш някой прокарваше нож върху стоманена повърхност. От звука едва не я заболяха зъбите. Нов студ скова костите й, когато тя внезапно си даде сметка за траекторията на лодката и липсата на бряг наоколо.

— Нима… нима ще влезем вътре в ледника? — попита тя.

Мак кимна.

— Право в сърцето на Хелхайм.

„Иначе казано, направо в света на мъртвите“.

09:54

Докато приближаваха ледника, Дъглас Макнаб следеше внимателно спътницата им. Д-р Каргил беше станала значително по-бледа и пръстите й се бяха впили в борда на лодката.

„Дръж се, малката. Ще си заслужава“.

Когато му казаха, че ще пристига археолог — при това жена — от Египет, той не знаеше какво да очаква. Представите му се люшкаха от женски вариант на Индиана Джоунс до някаква очиларка, напълно негодна да издържи в тази сурова среда. Оказа се, че реалността е някъде по средата. Жената очевидно беше смаяна, но не и паникьосана. Зад опасението в очите й можеше да се разпознае любопитство и упоритост.

Освен това не беше очаквал тя да е толкова хубава. Тялото й нямаше прекалено много извивки и не беше като изпипано с Фотошоп. Беше гъвкаво и мускулесто, устните й бяха пълни, а високите й скули бяха зачервени от студа. В ъгълчетата на очите й имаше малки бръчки, може би от постоянното примижаване на пустинното слънце или пък от прекалено многото четене. Така или иначе, това й придаваше вид на строга учителка. Освен това Мак беше запленен от светлорусия, почти бял кичур коса, надничащ от края на вълнената й шапка.

— Мак, гледай напред — предупреди го Нелсън. — Освен ако не си решил да ни блъснеш в някой айсберг.

Мак се сепна и се обърна напред, за да скрие зачервеното си лице и да се вгледа в зеещите пред лодката дълбини. Сините води бяха станали мътнокафяви от тинята, носена от разтопената вода.

Върна се на мястото си на носа и отново се зае да следи за скрити опасности във водата пред тях и в покритата с пукнатини стена. Знаеше, че кормчията им Джон Окалик има много по-остро око, когато става въпрос за лед. Местният жител бе плавал из тези коварни води от малък, вече близо петдесет години. Както бяха правили и предците му поколения наред.

Въпреки това Мак продължи да се вглежда внимателно, докато приближаваха отвора. Той беше широк десетина метра и висок два пъти по толкова. Пред тях се появи друга метална лодка, привързана до едната страна за забити в леда пръти. В нея седяха двама мъже с пушки с огромни цеви в скутовете си.

Джон се изправи на кърмата и заговори бързо с тях. Мъжете бяха негови роднини, каквито всъщност бяха и всички жители на Тасиилак.

Мак ги гледаше през цялото време, мъчейки се да следи разговора им. Беше научил донякъде калаалисут, основния език на инуитите от Гренландия, но тези използваха диалекта на своето племе, тунумиит.

Накрая кормчията седна на мястото си при лоста за управление.

— Е, Джон, става ли? — попита Мак.

— Братовчедите ми казват да. Реката е все още открита.

Джон даде газ и се плъзнаха покрай другата лодка към канала. Боботенето на двигателя се засили в закритото пространство, докато малката лодка се бореше с течението.