Джеймс Роллинс - Последната одисея

Мак забеляза, че Елена се взира назад към смаляващата се арка светлина — и към въоръжените мъже.

— Те защо са тук? — попита тя. — Да не би да трябва да внимаваме за бели мечки?

Предположението й беше логично. Гигантските бели хищници бяха постоянна заплаха, особено заради изумителната им способност да плуват на дълги разстояния, макар че смаляващата се полярна шапка подлагаше на изпитания дори техните умения.

— Не за мечки — отвърна Мак. — Ще разберете, когато стигнем до мястото.

— Къде…?

— Не е много навътре — обеща той. — И мисля, че е най-добре да го видите без никакви очаквания. — Мак погледна към Нелсън. — Ние го открихме точно така. Дойдох тук преди три дни с Нелсън, най-вече заради приключението, но и за да разбера по-добре какво се случва под замръзналото бяло лице на Хелхайм. Ваденето на сърцевини и анализирането на уловените в стария лед газове не ти дават цялата информация. Тук имаме редкия шанс да достигнем до източника, до сърцето на ледника.

— Аз пък дойдох да взема проби от тази дълбочина — каза Нелсън, докато се мъчеше да отвори водонепроницаемата си раница. — Искам да проверя за полезни изкопаеми, изровени от тази огромна ледена лопата, минаваща през Гренландия.

— Какви полезни изкопаеми може да има тук? — попита Елена.

Нелсън изсумтя и най-накрая се пребори с ципа.

— Истинското богатство на Гренландия не е в количеството прясна вода в леда, а в онова, което е под него. Всякакви недокоснати от човешка ръка съкровища. Злато, диаманти и рубини, огромни жили мед и никел. Редки метали. Това ще донесе огромна печалба на Гренландия и на хората, които живеят тук.

— Да не говорим, че ще напълни и дълбоките джобове на АГМ — добави Мак.

В отговор Нелсън изсумтя презрително, извади някакво устройство и се зае да го настройва.

Елена насочи вниманието си към вътрешността на тунела. Синият лед ставаше все по-тъмен.

— Колко дълбок е тунелът?

— Стига чак до скалистия бряг — каза Мак. — Пътуваме през леден език, изплезен на един километър от брега.

10:02

„Господи…“

От тази новина дишането на Елена стана по-тежко. Тя се опита да си представи тежестта на леда над главата й и си спомни описанието на Мак на айсберга с размерите на Долен Манхатън, отчупил се от ледника.

„Ами ако нещо подобно се случи и докато сме тук?“

Накрая стана толкова тъмно, че Мак включи фара на носа на лодката и насочи лъча по дължината на тунела. Ледът засия в синкаво, разкривайки по-тъмни жилки навътре, подобни на някаква древна карта, маркираща следи от минерални депозити, остъргани от далечния бряг.

Тя си пое дълбоко дъх в опит да успокои нервите си. Нямаше проблем да пълзи из гробници, но това тук беше различно. Ледът беше навсякъде. Усещаше го на езика си, вдишваше го с всяка глътка въздух. Обгръщаше я от всички страни. Тя беше вътре в леда. И ледът беше в нея.

Накрая в мрака, отвъд лъча на фара, се появи светлина.

Марк погледна назад към нея и потвърди надеждите й.

— Почти стигнахме.

Със задъхано скимтене на двигателя лодката продължи срещу течението към мястото, където синият лед свършваше при арка от черна скала. Каналът продължаваше навътре през серия каскади, образувани от натрошени камъни и лед. Краят на пътуването им се бележеше от поставена на прът лампа, захранвана с батерия — самотен морски фар в този замръзнал свят.

Елена ахна, когато видя какво осветява лампата. Морският фар сякаш беше примамил кораб в този студен залив.

— Невъзможно — успя да отрони тя.

Джон насочи лодката към края на реката, където Мак завърза носа за забит в ледената стена прът.

Елена се изправи и запази равновесие, без да обръща внимание на опасната ледена вода. Проточи врат да обхване с поглед огромния дървен кораб, чийто кил и дъски бяха почернели от годините.

— Как се е озовал тук? — промълви тя.

Мак й помогна да слезе от лодката на мократа скала.

— Ако питате мен, моряците са потърсили убежище в нещо, което някога е било морска пещера. — Той махна към черната скала над главите им. — Явно са се озовали в капан тук и са останали, докато ледът не ги е погълнал напълно.

— Преди колко време е станало това? — попита Елена.

— Ако се съди по възрастта на леда — каза Нелсън, който също слезе от лодката и застана до тях, — корабокрушението е станало някъде през девети век.

Мак я погледна.

— Всички смятаха, че Новият свят е бил открит от Христофор Колумб през 1492 година. После той изгуби титлата си на първооткривател, когато се установи, че викингите са се заселили в Гренландия и северните части на Канада в края на десети век.