Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Ако сте прави за възрастта, значи този кораб е стигнал тук един век по-рано — каза Елена. — А той не е викингски.

— Ние си помислихме същото, но не сме експерти.

Нелсън кимна.

— Затова сте тук.

Елена най-сетне разбра. Имаше две докторски степени по палеоантропология и археология, като специалността й беше морска археология. Именно затова беше избрана да разкопае египетския пристанищен град, погълнат от Средиземно море. Интересът й беше насочен към определянето на най-ранната дата, когато човечеството за първи път се е осмелило да излезе в морето. Тя беше безкрайно запленена от тези начинания и инженерните постижения зад тях. Тази страст вероятно беше вградена в нея като малка, когато всяко лято плаваше с баща си до Мартас Винярд. Тя все още пазеше в сърцето си тези спомени от детството, чудесните редки моменти, когато двамата можеха да прекарат известно време заедно. В колежа дори беше влязла в отбора по гребане на университета и беше участвала в шампионата на Бръшлянената лига.

— Някакви предположения откъде може да е дошъл корабът? — попита Мак.

— Няма нужда да предполагам. — Елена тръгна към оголената кърма на кораба. Носът му още беше скован от лед. — Вижте как дъските са зашити една за друга. Дори въжетата са от кокосово дърво. Дизайнът е много характерен.

— Кокосово дърво ли казахте?

Тя кимна и пристъпи към двете мачти, които се бяха счупили преди много време и сега стърчаха като пилони в пещерата. Окъсаните останки от платната още бяха запазени.

— Двете триъгълни платна… са изработени от рогозки от палмови листа.

Нелсън се намръщи.

— Кокосови орехи и палмови листа. Значи корабът определено не е викингски.

— Не. Това е самбук. Един от най-големите видове кораби доу на арабския свят. Този, изглежда, е имал дори горна палуба, което го прави един от редките океански търговски кораби.

— Ако сте права, в което не се съмнявам — каза Мак, — значи тази находка доказва, че не викингите, а арабите са онези, които са стъпили първи тук.

Елена не беше готова да потвърди думите му. Не и преди да определи по радиовъглеродния метод възрастта на съда. Въпреки това приятелката й — колегата, която я беше придумала да дойде тук, — беше права. Това откритие наистина можеше да пренапише историята.

Нелсън я следваше с устройството си.

— За съжаление горките моряци така и не са се върнали, за да разкажат историята си.

— Или поне един не го е направил — добави Мак. — Открихме само едно тяло на кораба. Нямаме представа какво се е случило с останалите.

Елена рязко се обърна и лъчът на фенера на Мак едва не я заслепи.

— Значи сте влизали вътре?

Мак посочи един голям камък, който беше пробил дупка в корпуса.

— Това е още една причина да препоръчат вас. Това не е единственото ни откритие. Елате.

Той я поведе към кораба и се обърна странично, за да се провре през дупката в корпуса.

— Внимавайте къде стъпвате и гледайте да не докосвате подпорите. Късметлии сме, че ледът не е смазал напълно кораба. Таванът на пещерата го е опазил през цялото това време.

Елена влезе след Мак, следвана от Нелсън. Джон остана при лодката, като продължаваше да си смуче лулата. След изключването на двигателя тук се беше възцарила мъртвешка тишина, сякаш светът беше затаил дъх. След време обаче ушите й отново започнаха да чуват леда. Стените стенеха и въздишаха. Тихо стържене отекваше в тунелите, сякаш някакъв огромен звяр скърцаше със зъби.

Това напомняне за опасността укроти донякъде възбудата й — но не дотам, че да й попречи да изследва древния кораб.

Фенерът на Мак освети главния трюм, поддържан от потъмнели от леда греди. Минаха бързо през тази мъртва гора. Във въздуха се долавяше смътна мазна миризма като от петрол или нещо подобно. От двете страни имаше високи до рамото керамични съдове, подредени покрай стените на кораба. Един от тях се беше разбил преди много време, сякаш се беше пръснал отвътре. Елена долови по-силна миризма на мокър асфалт, докато минаваше покрай него, но засега преценката за съдържанието на съда трябваше да почака.

Мак ги поведе към носа, където имаше стълба, водеща към врата в дървената стена.

— Предположихме, че това е квартирата на капитана.

Той се качи и влезе пръв, като се наведе, за да мине. Дръпна се настрани и подаде ръка на Елена. Тя прие помощта му — коленете й вече омекваха от вълнение. Както и донякъде от ужас.

Застана до Мак в помещението без прозорци. От двете страни имаше рафтове, покрити с разкапаните останки на книги и свитъци. Предната част на малкото помещение беше заета от писалище, опиращо в извивката на носа на кораба.