Джеймс Роллинс - Последната одисея

Джо пусна брезентовата си торба и я улови в прегръдката си с голямо У Ф.

Тя се притисна към него, сякаш се опитваше да изстиска от себе си чувството за вина.

— Толкова съжалявам, Джо.

— Това пък защо?

Мария се опита да отговори, да обясни как го беше подвела в Кастел Гандолфо, когато го отпрати с празния куфар. Знаеше обаче, че не това е истинската причина за съжалението й. Разбра го в този момент, в обятията му. Срамът и вината й се дължаха на съмненията, които хранеше в себе си и беше оставила да се натрупат — за него, може би дори за самата нея, за връзката им, за бъдещето.

Страхът да не го изгуби беше заличил всичко това.

Обичта й към него почти й причиняваше болка.

„Не искам никога повече да те губя“.

Неспособна да изрази всичко това с думи, тя зарови лице в гърдите му, вдиша миризмата на потта му, усети топлината на тялото му, силна като на локомотив. Ръката му около нея беше като метална скоба.

„Как изобщо съм могла да изпитвам подобни съмнения?“

Джо я отнесе вътре, преди най-сетне да я пусне — малко грубо — на пода.

Мария не пусна ръката му. С другата си ръка Ковалски разтърка кръста си.

— Бих те носил и до края на света, скъпа. Знаеш го. Но може би не точно сега. Не и след като се опитаха да ми строшат гръбнака.

— Извинявай — смотолеви тя.

Погледна го, забеляза лепенката на носа му и памука в ноздрите. Беше чула през какво е преминал, какви изтезания е изтърпял. И макар да ликуваше, че той отново е тук, нараняванията му смекчаваха радостта й и й напомняха, че Елена е все още в ръцете на същите онези хора.

„Ако изобщо е все още жива“.

Тази мисъл я отрезви.

Джо кимна на Грей, който взе брезентовата му торба. Трябваше да я мъкне с две ръце в салона.

— Подаръци от Пейнтър — обясни Джо. — Торбата ме чакаше на пристанището. Надявам се да е всичко, което сте искали.

Грей клекна, отвори торбата и огледа инвентара. Мария зърна черни полимерни кутии, върху най-горната от които пишеше ЗИГ Зауер. Имаше също и някакъв къс автомат, поставен върху кутии с патрони.

Грей не обърна внимание на оръжията, а извади един десетинчов таблет.

— Засега ще трябва да оставим издирването на доктор Каргил на Пейнтър и Кат. Те работят и по сведенията на Ковалски за подземния комплекс някъде по турското крайбрежие, където са били държани двамата с Елена.

Грей се изправи с таблета в ръка и се обърна към групата.

— Колкото до нас, ние все още не знаем кой е врагът, но знаем какво търси. Корабът ще остане тук през нощта, така че разполагаме с по-малко от ден да решим какво ще правим. — Обърна се към Джо. — За целта искам да чуя всяка подробност за случилото се на яхтата. Всичко, което ти е казала доктор Каргил, което е намекнала и дори промълвила под нос.

Джо го пренебрегна и отиде при масата за кафе.

— Значи и вие имате такава. — С ръце на кръста огледа намръщено картата и астролабията. — Откъде се сдобихте с нея?

Отец Бейли му обясни за Светия скриниум и Леонардо да Винчи.

Джо махна с ръка на урока по история.

— Да, хубаво, но успяхте ли да я накарате да заработи?

— Ами, не — призна Бейли.

Джо въздъхна раздразнено, разкопча колана си и свали панталона си до глезените. За щастие, носеше боксерки. Посегна към дебелата превръзка на бедрото си. Мария беше чула, че са го измъчвали с нажежено желязо.

Джо бръкна в превръзката и извади три тънки бронзови пръчици.

— Елена ги намери. Даде ми ги да й ги пазя. Не искаше онези копелета да ги намерят. Може би се страхуваше, че може да им ги предаде, ако я подложат на мъчения или нещо такова.

— Какви са тези неща? — попита Мария.

— Елена ги нарече „Лъчите на Звездата на смъртта“… или нещо такова. — Джо посочи астролабията. — Пъхаш ги там и картата проработва.

Грей взе пръчиците и ги огледа.

Бейли погледна над рамото му и промълви:

— Това са инструментите за задействането на Ключа на Дедал.

12:28

Ковалски — крачеше в кръг около масата за кафе — направи всичко по силите си да обясни какво беше станало с другата карта. Грей и отец Бейли бяха коленичили пред картата и заедно се опитваха да намерят символите, отговарящи на онези върху флагчетата на бронзовите игли.

Всички останали гледаха с очакване.

Ковалски завърши разказа си.

— Преди проклетото нещо да завърши обиколката си, ни прекъснаха.

— Значи не си видял докъде отива корабът? — попита Грей, докато поставяше втората игла.

— Както казах, прекъснаха ни. Може би Елена е видяла нещо, което да съм пропуснал. Тя беше по-близко до картата и явно нямаше нищо против да поеме допълнително радиация. — Той сви рамене. — Аз лично смятам някой ден да имам деца.