Джеймс Роллинс - Последната одисея

Бейли въздъхна.

— Няма значение. — Грей се изправи. — Нищо не можем да направим по въпроса. Отново се връщаме на изходна позиция.

Той се обърна към Ковалски. Сега всичко зависеше от това какво можеше да си спомни той.

„Страхотно“.

Ковалски изгледа кръвнишки останките от картата.

„Тъп Да Винчи“.

25 юни, 12:35

Недалеч от бреговете на Тунис

„На кого мога да се доверя?“

Елена седеше зад бюро в разкошна двуетажна библиотека, която заемаше трета и четвърта палуба от суперструктурата на „Зорницата“. Мястото беше облицовано с тигрово дърво и махагон, парапетите бяха от ковано желязо в ъгловат мавърски стил. Зад стъклени витрини се пазеше истинско съкровище от книги и артефакти от историята на арабското мореплаване. Спирална стълба водеше нагоре до второто ниво, където позлатени стълби достигаха до върховете на най-високите рафтове.

Тя разтърка зачервените си очи, без да обръща внимание на очилата за четене, лежащи върху купчината книги. Не беше мигнала през цялата нощ, след като се беше качила на борда и бе посрещната от баща си.

„Защо той е тук? Как може да се е забъркал с тези убийци?“

Не виждаше никаква логика във всичко това. И баща й не й беше помогнал по никакъв начин, само я прегърна и обеща да й обясни всичко на сутринта. После изчезна в яхтата заедно с мъжа, наричан Муса, прегърнал посланика през рамо, сякаш двамата бяха най-скъпи приятели.

След това Нехир и Кадир я отведоха в просторна каюта, обзаведена също толкова пищно, колкото и тази библиотека. Докато я мъкнеха натам, Елена не пропусна да забележи множеството въоръжени мъже и жени в коридорите. Прекараха я през цялото ниво, което служеше като корабна оръжейна и като че ли имаше достатъчно екипировка за завладяването на малка страна. Очевидно под лъскавата си външност „Зорницата“ беше боен кораб.

Преди да я заключат в килията Нехир махна оковите на краката й, макар че ако се съдеше по мълчанието и мрачното й изражение, не изпълняваше с радост заръката на баща й. Кадир остана на пост пред вратата през цялата нощ. Дори сега стоеше пред входа на библиотеката със скръстени на гърдите ръце, обърнат с гръб към двукрилата стъклена врата.

Тих говор привлече вниманието й. Единствената част на библиотеката, която не беше заета от лавици, беше конзолата, която надвисваше от суперструктурата над водата. Дъгата прозорци откриваше панорамен изглед към морето и недалечния тунизийски бряг на Северна Африка.

Двама мъже седяха на една маса един срещу друг, сякаш играеха шах, само дето дъската им беше златната карта. По-рано й се бяха представили и тримата бяха разказали историите си. За ранения, който се казваше Хауард Файн и беше равин, се бяха погрижили през нощта. Окървавеният памук на ухото му беше сменен с чиста превръзка. Очите му тази сутрин оставаха леко изцъклени от болкоуспокояващите. Вторият новодошъл беше монсеньор Себастиан Роу.

Именно свещеникът й разказа как той, заедно с колеги на Джо, били изненадани в Сардиния. Елена разбра и защо двамата мъже не са били убити. Те бяха археолози, запознати много добре с митологията и историята, важни за настоящата задача. Трябваше да й послужат като научни помощници — и най-вероятно като заложници, които да бъдат подложени на изтезания, ако тя не успееше да даде онова, което се искаше от нея.

Елена не хранеше илюзии, че основата на положението й се е променила с пристигането на баща й. Въпреки че условията на живот се бяха подобрили, всичко друго си оставаше същото.

Тя загледа мълчаливо двамата, които си шепнеха над картата. Монсеньор Роу й беше разказал за копието на Да Винчи на устройството и за оригиналния Ключ на Дедал. Оказваше се, че той все още се намира в ръцете на колегите на Джо.

Тази информация я изпълваше с голяма надежда.

„Джо, само не ме разочаровай“.

По-рано беше пропуснала една част от своята история — какво беше видял Джо, след като отключиха картата с астролабията. Макар да не усещаше злонамереност или двуличие у двамата мъже, беше прекалено потресена от появата на баща си.

„На кого мога да се доверя истински?“ Най-сигурният отговор беше „Единствено на себе си“.

Затова премълча за разкритото от картата.

Не че това я освобождаваше от наложените й задължения. Нехир го беше показала недвусмислено по време на закуската в библиотеката. Тя поиска да знае накъде според Елена е отплавал капитан Хунайн, след като е напуснал дома на Дедал в Сардиния.