Джеймс Роллинс - Последната одисея

И хвърли бърз поглед към Мария.

„Нали така?“

Тя се намръщи и му даде знак да продължи да говори с Грей.

Бейли завъртя астролабията в ръката си и посочи едно място.

— Тук. Това е последният символ, нали?

Грей присви очи и кимна.

— Дръж здраво. — И много внимателно пъхна третата игла на мястото й.

Бейли внимателно постави астролабията в златното й гнездо, прехапа долната си устна и погледна Грей.

Ковалски разбираше, че всичко зависи от онова, което щеше да последва.

— Сега трябва да преместите лостчето отстрани — каза той. — И да се дръпнете назад.

Бейли се намръщи към картата.

— Де да беше толкова лесно. Боя се, че трябва малко да се поозорим.

— Ще оставя честта на теб — каза Грей на свещеника.

— Добре. — Бейли се премести, посегна към малката манивела и започна бавно да я върти.

— При липсата на горивото се налага да го правим ръчно — обясни той на Ковалски.

Въпреки това Ковалски предпочете да отстъпи назад.

Наистина искаше да има деца.

Застана до Мария и хвана ръката й. Двамата заедно загледаха как свещеникът върти манивелата. На картата малкият сребърен кораб потегли от златния бряг на Турция през лазура на Егейско море.

— Работи — прошепна Мария и стисна ръката му.

Корабът обикаляше от остров на остров, като спираше от време на време, след което се отдалечи от Гърция и продължи през Йонийско море. След това премина под Италийския ботуш и се плъзна между носа му и остров Сицилия.

Всички бяха затаили дъх и не откъсваха очи от картата.

— Следваща спирка Вулкано — прошепна Ковалски.

— Ш-ш-ш — сгълча го Мария, сякаш разваляше удоволствието.

Корабчето заобиколи Сицилия и спря при веригата острови с малки рубини върху тях. Мария го погледна.

Той сви рамене. „Нали ти казах“.

Бейли продължи да върти манивелата, но нищо не се случи. Челото му се сбърчи.

— Мисля, че нещо не е наред.

Ковалски му махна да продължи.

— Следващата част е малко по-дълга.

Свещеникът кимна и продължи да върти. Накрая кутията леко подскочи на масата, когато пружината на някакъв механизъм вътре се задейства.

Ковалски дръпна Мария крачка назад.

— Не приближавай много.

Както и предишния път, лазуритът на Средиземно море се раздели по невидими дотогава пукнатини, които се плъзнаха от вулканичните острови в сложна оплетена шарка.

— Лъжливите курсове — обясни Ковалски.

Бейли забави въртенето. На лицето му се изписа благоговение и мъка.

— Иска ми се монсеньор Роу да можеше да види това.

— Продължавай — предупреди го Грей. — Не спирай.

Свещеникът отново завъртя по-бързо. Пукнатините се събраха и затвориха и повърхността на морето отново стана съвършено гладка. Остана само една пукнатина, която бавно се разшири и издължи. Тя минаваше от Вулкано до южния край на Сардиния, след което продължаваше надолу към Африка. Малкият кораб потегли, като се спусна в пукнатината, понесен от малък прът, може би магнит, който привличаше някакво парче желязо под кила.

— Ама че разочароващо — промърмори Ковалски.

— Какво? — не разбра Мария.

— Къде е цялата пара? Пламъците?

— Няма гориво — напомни му тя.

Той изсумтя недоволно.

Корабът продължи по пукнатината на запад покрай брега на Африка, като се насочи към Гибралтарския проток.

— Точно дотам стигна миналия път — отбеляза Ковалски. — По-нататък не знам…

Бейли продължи да върти манивелата и от вътрешността на картата се чу металически пукот. Кутията отново подскочи толкова силно, че Средиземноморието се напука. Разлетяха се парчета. Останалата част от пъзела се разпадна, оставяйки няколко сини парчета да стоят килнати по местата си. Във вътрешността заблестяха бронзови зъбни колелца и жици, разкриващи трика зад магията.

Мак поклати глава.

— Май е по-добре, че монсеньор Роу не вижда това.

Пребледнелият свещеник продължи да върти манивелата. После каза:

— Вече няма напрежение.

Грей просто изказа онова, което всички вече знаеха.

— Счупи се.

Като доказателство малкият сребърен кораб се откъсна от магнита си, падна върху часовниковия механизъм и изчезна.

— Отиде си Одисей — промърмори Ковалски.

Раменете на Бейли се отпуснаха.

— Може би сме я повредили, докато сме я мъкнели насам-натам.

Сейчан постави ръка на рамото на свещеника.

— Или може би просто не е била довършена. Нали казахте, че Да Винчи е работил по непълни планове? Че е трябвало да импровизира на някои места?