Джеймс Роллинс - Последната одисея

Но всичко това бледнееше в сравнение с великолепието пред очите му.

Отиде при нея и я придърпа към себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Тя ухаеше на жасмин от солите за баня и на мускус, който си беше изцяло неин. След раждането на Джак двамата не бяха имали много време за интимни моменти, които да не са потайни и бързи.

— Имаме един час до пристанището — дрезгаво прошепна той в ухото й.

— Значи е време за помпата.

— Хм-м. — Той плъзна ръка още по-надолу, сграбчи бедрото й отзад и вдигна крака й към кръста си. — Мисля, че това може да почака.

— Така ли? — С грациозност, която сякаш не се подчиняваше на гравитацията, Сейчан вдигна и другия си крак и го уви около него. — Сигурен ли си?

Той я подпря на стената и я остави да почувства колко твърдо е мнението му по въпроса.

Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към устните си.

Следващият час мина прекалено бързо. Глас от високоговорител най-сетне ги накара да станат от смачканите чаршафи. Бързо взеха душ, облякоха се и с неохота изоставиха временното си убежище.

Преди да отвори вратата, Сейчан пристъпи пред него и му препречи пътя.

— Трябва да го направим отново.

Грей повдигна вежда.

— Не мисля, че имаме време, но съм готов да опитам.

Тя постави длани на гърдите му — нещо, което правеше само когато е сериозна.

— Имам предвид това. Двамата заедно. Имаме нужда от повече такива преживявания.

Той я погледна в очите.

— И на мен също ми липсва. Но Джак…

— Не мога да бъда само майка — изтърси тя.

В този момент Грей видя онова, което тя се опитваше да крие от седмици, ако не и месеци. Вината, тъгата, объркването в нея. Опря чело в нейното.

— Никога не съм искал да бъдеш само майка. Обичам Джак с цялото си сърце, но ти си сърцето ми. И ако не сме истинските себе си с него и помежду си, няма да донесем нищо добро на сина си.

Тя въздъхна и сведе поглед. Вината в очите й омекна, но Грей се боеше, че не си е отишла. Личеше си, че продължават да я измъчват съмнения, и от това сърцето му се разтуптя тревожно.

Гласът по интеркома прозвуча отново и обяви, че са стигнали пристанището и че могат да слязат на сушата за групови туристически обиколки или поотделно.

Сейчан потупа с длани гърдите му, сякаш отлагаше засега въпроса.

— Да вървим.

Излязоха от спалнята в общата част, където бяха посрещнати от музика на Чайковски от пианото „Стейнуей“. Грей беше чул приглушените мелодии на различни класически творби и беше предположил, че някой е пуснал инструмента да свири сам. Оказа се обаче, че зад пианото седи отец Бейли, който изсвири последните акорди.

Мак стоеше до пианото. Ръката му отново беше сложена в клуп. Той държеше чаша кафе и кимна към масата.

— Икономът донесе обяд и хапки.

Сейчан се насочи към купчината малки сладкиши и сандвичи.

Грей отиде при Мак и Бейли. Свещеникът стана, като разтриваше дланите и китките си.

— Малко съм изгубил форма. Но ми помага да мисля.

Грей знаеше какво го озадачава. Намираше се на масата за кафе в салона. Капакът на бронзовата кутия беше вдигнат. Златната карта и сребърната астролабия блестяха ярко на леещата се в помещението слънчева светлина. Мария беше на общата тераса на апартамента и гледаше към оживеното пристанище на Палма. Грей знаеше, че не се наслаждава на гледката, а стои на пост.

— Още не сме научили нищо ново — призна Бейли и погледна намръщено картата. — И без напътствията на монсеньор Роу…

Бяха стигнали до задънена улица.

Грей разбираше и това. Дори яркото слънце не можеше да пропъди мрачното настроение. Загледан в картата, той отново изпита чувството, че е изгубен в морето, без компас, който да го отведе до дома.

Почукване насочи погледите на всички към вратата.

Някой друг също го чу.

12:10

„Слава богу…“

Няколко минути по-рано на Мария й се стори, че зърва позната едра фигура да се качва по мостчето, но не можеше да е сигурна. Затова вече се движеше, преди на вратата отново да се почука вежливо. Тя изскочи от терасата и се втурна през апартамента покрай останалите.

Насочи се право към вратата.

— Провери камерата преди… — обади се Грей зад нея.

„Няма нужда“.

Знаеше кой е. С всяка следваща стъпка усещаше как напрежението в нея се стопява, как тежестта върху раменете й намалява. Неспособна да се спре, тя сграбчи дръжката и рязко отвори вратата.

Стреснатият стюард отстъпи крачка назад.

Мария едва не го изблъска и скочи към госта до него.