Джеймс Роллинс - Последната одисея

Оковите на глезените й като че ли потвърждаваха това. Тя беше очаквала по-сурово наказание, но явно Нехир все още се нуждаеше от нея.

За съжаление Елена се беше сдобила и с нова сянка.

Кадир стоеше мрачно зад нея.

Тя го игнорира и се загледа в морето. То отново беше потънало в мрак, но надеждата й остана. Похитителите й явно бяха решили, че яхтата е компрометирана, а това означаваше, че смятаха, че Джо е оцелял.

Зад нея се чуха стъпки.

Елена се обърна и видя приближаващата Нехир.

— Кадир, отведи я долу и я дръж там, докато стигнем „Зорницата“.

Той кимна, изсумтя и сграбчи Елена за ръката. Понечи да я помъкне, но Нехир хвана другата й ръка и ги спря. Очите на жената блестяха от изпепеляваща ярост. Елена усети вълните ненавист, които се излъчваха от нея, и за момент това изгори всички надежди в сърцето й.

— Имаш късмет — сухо каза Нехир. — Но дори късметът в един момент се изчерпва.

Пусна я и даде знак на Кадир да я махне от очите й.

Кадир замъкна Елена под палубата в малка кухня и я бутна в един стол. Тя не оказа съпротива — не че би могла. Беше изтощена, отчаянието се просмукваше в нея. Ако се съдеше по думите на Нехир, явно я караха към друг кораб, „Зорницата“.

Ако наистина беше така, какви изгледи имаше някой да я открие?

Въпреки ужаса и тревогата си тя скоро положи глава на масата. Часовете се нижеха. В един момент заспа, но беше събудена от изсвирването на корабната тръба.

Надигна се рязко. За момент не можеше да определи къде се намира. Но беше достатъчно да зърне огромния Кадир, за да се върне в настоящето и към грозящата я опасност. Стори й се, че гигантът не е помръднал от мястото си.

Нехир слезе в кухнята и нареди нещо на брат си.

Елена се изправи сама. Знаеше какво се очаква от нея. Въпреки това Кадир я сграбчи за ръката и я изведе на палубата.

Морето беше станало зловещо спокойно, сякаш бе затаило дъх. Огромната дъга на Млечния път се виждаше ясно в небето и се отразяваше в черните води.

Между небето и отражението се очертаваше голям кораб, който сякаш се рееше в пространството.

Корабът беше сребристобял, почти призрачен. В сравнение с него техният съд на подводни крила изглеждаше миниатюрен. Беше два пъти по-дълъг от яхтата, повече от сто и петдесет метра, истински плаващ град с надстройка, издигаща се пет етажа над главната палуба. Във формата му обаче нямаше нищо тромаво — бе издължен, с осезаема атмосфера на опасност, подобно на кинжал, който очаква да бъде използван.

Елена преглътна, потресена от размерите му.

— „Зорницата“ — благоговейно прошепна Нехир.

Корабът на подводни крила измина оставащото разстояние. От палубата му до люковете в средата на корпуса на суперяхтата бяха прехвърлени подвижни мостчета.

— Хайде — нареди Нехир и я поведе към първото мостче.

Докато Елена се тътреше с окованите си крака по него, отгоре се чу тътен. Тя вдигна глава. Ярките светлини на хеликоптер се носеха над морето към кораба.

„Кой пристига?“

Кадир я бутна напред.

Елена залитна и се хвана за перилата, за да се задържи на крака. Забърза след Нехир и се наведе, за да мине през люка в другия кораб.

Щом влязоха, Нехир каза нещо на някого, който ги поведе към стълби. Последва дълго изкачване, затруднено от тежестта на оковите. Когато стигнаха края на стълбите, Елена беше задъхана.

Връхлетя я силен порив от люка, водещ към открития нос на кораба. Причината за него кацна на площадката там. Щом машината докосна палубата, изтикаха Елена навън. Тя вдигна ръка, за да се предпази от вятъра, вдиган от роторите.

Двама души изтичаха приведени под перките и се заеха да закрепят плъзгачите на хеликоптера. Докато те работеха, страничната врата на машината се отвори.

Нехир поведе Елена напред, после я накара да спре и се наведе към ухото й.

— Приятеля ти го няма, но намерихме двама, които да го заместят. И да те държат мотивирана. Двама, които според мен ще бъдат много по-полезни от предишния.

От хеликоптера бяха свалени двама възрастни мъже с белезници. Единият приличаше на крехък монах с рядка сива коса. Другият имаше превръзка и дебел памук на едното ухо. Дори от метри разстояние Елена видя, че дрехите му са окървавени.

Подкараха ги покрай нея.

Елена се обърна след тях и се намръщи неразбиращо.

„Кои…?“

Нехир внезапно падна на коляно, привличайки вниманието на Елена към себе си. Кадир от другата й страна направи същото.

Висок мъж със сурово лице и шит по поръчка костюм слезе от хеликоптера. Косата му беше светлосива, очите — черни като въглен, кожата — смугла като тъмен мед.