Джеймс Роллинс - Последната одисея

Вълните зад него кипнаха от забилите се в тях куршуми.

Ярък лъч на прожектор светна от кърмата на яхтата и го подгони. Ковалски даде още газ, като стискаше с колене седалката. Спасителната жилетка се развя като знаме на вятъра, заплашвайки да измъкне закрепения за нея ключ на двигателя.

„Без тия“.

Ковалски грабна жилетката и я напъха под себе си.

Яркият лъч го намери и го заслепи. Ковалски се наведе, рязко зави и полетя обратно в мрака. Нови куршуми вдигнаха малки фонтани в морето. Някои рикошираха от задната част на джета.

Зад него през стрелбата се чу рев на двигател.

После втори.

И трети.

Преследваха го.

Ковалски се приведе още повече, твърдо решен да остане начело. Понесе се към брега, който вече беше на по-малко от километър. Зърна огньове на някакъв плаж. По-наблизо имаше шамандури с привързани към тях лодки, на някои от които имаше светлини.

„Ще се справя“.

И тогава двигателят се закашля, задави се — и млъкна.

Ковалски впери поглед в осветения дисплей, на който примигваше малка икона на бензинова колонка.

Изстена, когато си даде сметка, че е избрал джет с почти празен резервоар.

„Дотук бях“.

22:32

Елена стоеше с насълзени очи на задната палуба на яхтата. Кадир още държеше здраво опашката й. Не я беше пуснал нито за миг, откакто я хвана и докато я мъкнеше със себе си като играчка през долните палуби. Тилът й гореше — но сълзите, които заплашваха да бликнат, не бяха от болката.

Тя се взираше в тъмното море.

Лъчът на прожектора претърсваше водите. Но поне тримата мъже с автомати бяха престанали да стрелят. Ковалски явно беше успял да излезе извън обхвата на оръжията им. Въпреки това той далеч не беше в безопасност. Ревът на двигателите на джетовете преследвачи отекваше над водата.

Елена напрягаше очи с надеждата да види нещо в мрака, да разбере какво става.

Молеше се той да е стигнал брега.

„Бог да е с теб, Джо“.

22:33

Ковалски се премести в задната част на седалката, като използва значителното си тегло и тежката верига, за да наклони задницата надолу. Погледна полето с шамандури и лодки, което изглеждаше толкова мъчително близо.

Зад него шумът на двигатели се засилваше. Джетовете сякаш приближаваха от всички посоки, след като са се били пръснали в широка мрежа в мрака.

„Времето ми изтича…“

Бореше се с вълните, като правеше всичко по силите си да държи кърмата надолу. Запазил равновесие, посегна с дългата си ръка към копчето за запалване. Замоли се в резервоара да е останало мъничко гориво. Надяваше се, че с наклоняването на джета това гориво ще се излее към захранващия маркуч.

„Толкова много ли искам?“

Намръщи се и натисна копчето.

Двигателят се закашля — и изръмжа.

Ковалски издиша и стисна газта. Джетът отново полетя напред.

Докато се носеше по вълните, Ковалски се мъчеше да държи носа вдигнат. Ако го оставеше да падне, последните остатъци гориво щяха да отидат в предната част на резервоара и двигателят отново щеше да замлъкне.

За съжаление, това го принуждаваше да се движи бавно и да налучква курса си.

Опита се да не обръща внимание на рева на двигатели зад себе си. Стисна зъби и се съсредоточи върху целта. Пред него полето с шамандури приближаваше. Преследвачите обаче като че ли го следваха по петите. Разпръснатите ревове на двигатели се бяха събрали като стрела, насочена към него.

Или може би просто си въобразяваше.

Стигна до шамандурите и навлезе в полето с лодки. Насочи се към тях, като се опитваше да остане незабелязан, избягваше осветените съдове и се придържаше към най-тъмните места.

„Просто трябва да премина през това място“.

Плажът с огньовете се намираше само на петдесет метра след последната редица шамандури.

Но по средата на полето двигателят на джета отново се закашля и млъкна.

Ковалски изруга.

„Толкова съм близо…“

Инерцията го отнесе до една тънеща в мрак шхуна, чиито платна бяха спуснати за през нощта.

Ковалски погледна нагоре и посегна към парапета на малкия кораб.

„Може би…“

22:34

Елена остана на поста си на палубата — не че имаше особен избор. Кадир се извисяваше до нея, но поне вече я държеше за ръката. Беше пуснал косата й, но само защото Нехир му беше наредила така. Въпреки това пръстите му продължаваха да стискат силно, почти до кокал.

Нехир стоеше при парапета с радиостанция в едната си ръка. В другата държеше бинокъл, с който гледаше към морето.