Джеймс Роллинс - Последната одисея

Онзи вдигна отново оръжието си, изруга на арабски и го принуди да отстъпи назад в каютата — достатъчно назад.

„Добре, Смешко, да потанцуваме“.

Яхтата отново се люшна леко, но Ковалски реагира, сякаш са ударени от огромна вълна — политна към койките и рязко вдигна ръка, като удари със сгъваемото горно легло брадичката на Смешко. Металът срещна кост със задоволително „прас“.

Докато главата на пазача отлиташе рязко назад, Ковалски го освободи от оръжието му, рязко го обърна и стреля от упор в гърдите му. Както се беше надявал, два куршума преминаха през тялото му и улучиха другаря му, който стоеше на прага. Мъжът отлетя назад и се блъсна в отсрещната стена. И въпреки всичко насочи оръжието си към вратата.

„О, без тия“.

Ковалски беше сграбчил ризата на Смешко и вече се движеше. Хвърли се през вратата, понесъл мъртвеца като таран. Като продължаваше да стреля през тялото, го стовари във втория противник, като го прикова към стената, без да маха пръст от спусъка. Спря да стреля едва когато мъжът се отпусна и главата му клюмна.

Ковалски пусна двете тела и се втурна към съседната врата. Дръпна резето и отвори. Елена го зяпна, после се окопити и се завтече към него.

— Е, значи се получи — задъхано каза тя.

Ковалски се върна при телата, взе втория картечен пистолет и се изправи с оръжия и в двете ръце.

— Опитах се да ги накарам да ми освободят единия глезен. Не се получи. Може би дори нямат ключове.

— Накъде…?

— Натам.

Ковалски я поведе към кърмата на кораба. Трябваше да слязат на долното ниво.

Замоли се никой да не е чул стрелбата. Беше държал дулото опряно в плътта, надявайки се това да заглуши изстрелите.

Бягството им беше рисковано, но той знаеше, че трябва да рискуват.

Сега или никога.

Когато хвърлиха котва край Сардиния, стана ясно, че нещо в плановете на кучите синове за сушата се е объркало. Нехир беше нахълтала в салона и беше наредила да отведат Ковалски и Елена долу. По-рано през деня беше дала на Елена нов краен срок да открие допълнителна информация, която да помогне на копелетата.

„Полунощ“.

Затова Елена беше прекарала деня в ровене из исторически текстове, четене на древни поеми и дори в ровене в геологически книги. Но цялата й работа и наложеният от Нехир график бяха отложени заради внезапна промяна в ситуацията.

Докато ги водеха долу, Ковалски беше чул Нехир да вика на някого. Някои от хората й се разминаха с тях, тичаха към салона. Очевидно Нехир беше наредила всички да се явят пред нея.

Така или иначе, Ковалски разбираше, че това може да се окаже единствената им възможност. Повечето хора бяха горе, земята беше съвсем наблизо и трябваше да рискуват. По време на дългото пътуване насам бяха скалъпили най-общо план, като си шепнеха тайно, макар че никой от двамата не смяташе, че ще излезе нещо. Правеха го по-скоро с цел да приповдигнат духовете си.

Но явно Съдбата ги беше подслушвала.

По пътя към каютите Ковалски беше предупредил Елена да е готова. Все пак се наложи да импровизира в последния момент. Мокрият му крачол не беше част от оригиналния план — но макар да не беше най-добрата импровизация, все пак свърши работа.

Двамата бързо стигнаха стълбата, водеща до долната палуба.

Ковалски поведе с насочени напред пистолети, като се мъчеше да се движи безшумно с оковите си. Беше затаил дъх, докато слизаше. Провери долния коридор и насочи единия пистолет надясно.

— Гаражът на яхтата е натам — прошепна той. — През двойната врата. Трябва обаче да действаме бързо.

Очите на Елена бяха станали огромни и блестяха от страх, но тя кимна.

— Добре — каза той. — Да го направим.

22:22

Елена следваше плътно Джо, докато той бързаше приведен по тесния коридор. Трепваше при всяко издрънчаване на веригата му, но се добраха успешно до двойната врата.

Джо издиша с облекчение. Сигурно беше изненадан не по-малко от нея от успеха им. Той сграбчи U-образната дръжка и я задърпа, след което се опита да я бутне. Затвори очи и опря чело в полираното дърво.

Заключена.

— Ами ако се промъкнем горе? — прошепна Елена. — Можем да скочим и да доплуваме до брега.

— Дори да успеем да стигнем догоре, без да ни видят…. — Джо погледна оковите на краката си. — До брега има километър и половина или два.

Елена го разбра. Нямаше да успее да стигне до сушата с тези тежести на краката.

Той се обърна към нея.

— Но ти можеш да го направиш. — Вдигна двата пистолета. — Аз може да успея да разчистя пътя до парапета, след което ще скочиш.