Джеймс Роллинс - Последната одисея

Елена се наведе още повече, без да обръща внимание на горещината и радиацията.

— Цялата тази драма прилича едва ли не на огнена презентация на движението на тектоничните плочи. Виж как…

— Корабът пак потегли — предупреди я Ковалски, принуждавайки я отново да се изправи.

Малкият кораб при остров Вулкано с рубинените му върхове отново заплава, спускайки се в златната огнена река. Пламъците го скриваха през по-голямата част от пътя му, но той проблесна, когато спря при Сардиния, след което зави и се насочи на юг към Африка.

Ковалски проследи огнения поток покрай континента, докато той не премина през Гибралтар.

„Накъде е…?“

Зад двукрилата врата на салона се разнесе висок глас.

„Опа…“

Ковалски се завтече към картата, като в същото време погледна часовника на стената.

„Подранила е“.

Той премести лостчето на кутията и затвори капака. Задържа ръката си върху него, усещайки как вибрациите вътре бавно затихват. Бръмченето също намаля.

— Хайде… — каза той, подканвайки устройството да се изключи напълно, след което се обърна към Елена. — Не казвай нито дума. Не бива да научават какво стана току-що.

Очите на Елена се разшириха и възхищението в тях се смени със страх.

— Но те ще те… — Тя махна с ръка към крака му.

— Мога да го понеса.

Ковалски се обърна към вратата, когато тя се отвори. Нехир влезе в салона, следвана от гиганта Кадир.

„Поне се надявам, че ще мога“.

11:58

Докато Нехир приближаваше, оставяйки гиганта при вратата, Елена потръпна. Мъчеше се да не поглежда към кутията на картата. Хвърли виновен поглед към Джо.

„Какво ще правя?“

Ликуването отпреди малко беше угаснало като студени въглени.

Елена знаеше, че ако премълчи какво бяха научили току-що, Джо ще страда.

„Ако изобщо успеем да запазим тази тайна“.

Нехир приближи масата и сбърчи нос.

— Каква е тази миризма на изгоряло?

Елена се вцепени. Преди малко, поразена от откритието за астролабията и бронзовите игли, беше прекалено развълнувана, за да не опита да пусне картата. Едва сега дойде на себе си и си помисли, че двамата с Джо може би са били следени със скрити камери. Но ако се съдеше по въпроса на Нехир, врагът явно не ги беше подслушвал. Явно бяха уверени, че предимството е на тяхна страна.

Но сега какво? Дали не ги бяха хванали в крачка?

Преглътна, като се мъчеше да измисли какво да каже.

Джо пое инициативата и пристъпи пред жената, като за момент застана между нея и картата.

— Щом не ти харесва миризмата на изгоряло, престани да ръгаш нажежени железа в мен.

Обърна се леко да потърка крака си, като в същото време погледна разтревожено Елена.

Нехир го заобиколи неловко.

— Зависи от това колко продуктивна е била доктор Каргил тази сутрин.

Елена скри облекчението си, но все още не бяха в безопасност. Тя нервно сви и отпусна юмрук.

— Ако имах повече време…

— Но нямаш. — Нехир махна към Кадир. — Боя се, че брат ми не е от търпеливите. Ако ти не си в състояние да ни забавляваш, може да ми се наложи да намеря някакво друго занимание за него. Ще ти бъде позволено да гледаш, разбира се.

Елена усети как кръвта се оттича от лицето й — и пребледня още повече, когато Нехир я избута и посегна към кутията с картата.

— Както предупредих снощи — каза жената, — нуждаем се от оценката ти за картата на Бану Муса. За да разберем накъде да продължим.

— Не зная дали ще мога да…

Нехир докосна кутията отстрани, после сложи ръка върху капака.

— Защо е толкова гореща?

Елена прочисти гърлото си и се помъчи да измисли някаква лъжа.

— Ние… опитахме на няколко пъти да я пуснем. Да видим дали това няма да ми помогне да се сетя нещо.

Нехир кимна.

— И?

Елена се запъна, мъчеше се да измисли нещо, с което да попречи на жената да отвори кутията. Не успя.

Нехир махна ръката си и вдигна капака.

Разтреперана, Елена се вдигна на пръсти, за да види по-добре, като се страхуваше от най-лошото. Вместо това Средиземноморието изглеждаше непокътнато, лазуритът беше безупречно гладък, какъвто е бил векове наред. Дори малкият сребърен кораб на Одисей се беше върнал на изходната си точка на брега на Турция.

От облекчение Елена издиша толкова силно, че привлече вниманието на Нехир. Това имаше поне една добра страна — попречи й да види малките бронзови игли в астролабията.

— Е? — попита Нехир. — Накъде отиваме? И защо?

Елена знаеше отговора на първия въпрос — помнеше къде беше спрял малкият кораб след Вулкано, но не смееше да сподели с Нехир как е научила тази информация.