Джеймс Роллинс - Последната одисея

Мак се загледа в тълпата долу.

— Ако Грей и останалите не се приберат скоро, ще изпуснат фойерверките.

Силен трясък накара Мария да подскочи — но това не беше началото на празненствата. Тя се извъртя в мига, в който вратата на стаята рязко се отвори сама — дръжката и ключалката й бяха отнесени. Три черни предмета с размерите на юмрук полетяха вътре и отскочиха от пода. Босард вече се мяташе от стола си настрани, но се оказа прекалено късно.

Първата граната избухна и го запрати към стената.

Мак подхвана Мария и я събори, когато другите две гранати се затъркаляха към балкона. Те гръмнаха, но вместо да разпръснат шрапнели, изпуснаха гъсти облаци черен задушлив дим.

Приведен, отец Бейли се хвърли в облака, явно с намерението да се добере до картата.

Мария беше зърнала как куфарът полита към тях, когато взривът помете масата. Бейли явно също го беше видял. Куфарът беше паднал до плъзгащата се врата на балкона.

Тя наруга свещеника за безразсъдството му, но въпреки това запълзя след него, готова да помогне.

— Не се надигай — предупреди я Мак.

През дима прозвуча автоматен откос, който пръсна стъклата. Стрелецът обаче стреляше слепешком и високо, пропускайки Мария и Бейли. Свещеникът грабна дръжката на куфара и забърза обратно.

От позицията си Мария видя как димът при вратата се раздвижи, когато в стаята нахълтаха фигури. После отляво се чуха резки гърмежи. „Босард…“ Последваха приглушени викове и едно тяло се строполи до вратата. Последва ответна стрелба към Босард.

Бейли издърпа куфара покрай нея.

Мария понечи да го последва, когато нещо се плъзна по пода към нея. Черен „Зиг Зауер“. Второто оръжие на Босард. Димът се разсея достатъчно, колкото да разкрие майора, който лежеше окървавен на пода. Ръката му беше протегната към нея, очите му се взираха сляпо.

Мария грабна оръжието и стреля в дима, докато отстъпваше след Бейли. Изпразни целия пълнител, след което приклекна до отворената врата. Бейли прехвърли тежкия куфар през парапета и го пусна в пространството между техния балкон и съседния.

— Давай, давай, давай — подкани я Мак. Беше махнал клупа на ръката си и помогна на Мария да прекрачи парапета, като едва не я метна. Придържаха се към предварително набелязания план за измъкване.

Мария се пусна и скочи от шест метра върху навеса на ресторанта, като едва не се стовари върху куфара. Използва отскачането от опънатата тъкан, за да се претърколи настрани. Бейли и Мак скочиха заедно веднага след нея.

Тя разбра бързането им.

Отгоре затрещяха изстрели и куршумите разкъсаха навеса. Отдолу се разнесоха писъци. Мария и двамата мъже се втурнаха да застанат точно под балкона, за да се скрият от стрелците.

Бейли се опита да издърпа куфара, но едно от колелцата му беше пробило навеса и се беше заклещило.

— Няма време! — извика Мак.

„Прав е…“

Трябваше да изчезнат в тълпата, в която вече царуваше объркване. Паниката беше започнала да се разпространява от хотела. Въпреки това по-нататък музиката и празничният шум бяха заглушили стрелбата и взривовете.

Тримата забързаха към края на навеса и скочиха сред хаоса в ресторанта. Столове и маси бяха преобърнати. Клиентите се блъскаха и бягаха във всички посоки. Мария зърна някаква жена да седи на земята и да плаче. Рамото й беше окървавено.

Чувството за вина я прониза, но тя се обърна и се втурна с Мак и Бейли към разпространяващата се паника. Натикаха се в тълпата, която се изливаше на улицата. Следваха течението, без да се борят с него.

Бейли непрекъснато поглеждаше назад. Мария знаеше какво са изгубили, но нямаше какво да се направи. Имаха по-належащ проблем. Огледа се.

„Къде можем да идем?“

21:24

На три пресечки по-надолу, заседнал в празничния трафик, Грей веднага видя черния дим, излизащ от третия етаж на хотела. Зърна и фигури, скачащи върху навеса долу.

Наведе се напред към предните седалки и изръмжа на равин Файн и монсеньор Роу:

— Стойте тук.

Току-що се бяха върнали от екскурзията до некропола на Монте Прама, където били открити гигантските статуи — не че бяха научили нещо ново, което очевидно беше разочаровало монсеньора и равина.

Грей се обърна към Сейчан.

— Да вървим.

Той изскочи от едната страна на колата, Сейчан от другата. Двамата се втурнаха по края на улицата, като избягваха хората, които тичаха в обратната посока.

Сейчан се изравни с него.

— Как са ни открили?

Той поклати глава. Сърцето му биеше бясно. Този въпрос можеше да почака. Кимна към една фигура, която изтича от алеята между хотела и съседната сграда. Мъжът носеше автомат, като полагаше усилия да го скрие плътно до бедрото си.