Джеймс Роллинс - Последната одисея

Доколкото можеше да прецени, намираше се на десетина етажа под земята — в един от многото древни подземни градове, издълбани в скалите на Турция. Представи си отдавна мъртвите строители, използвали сечива от бронзовата епоха, за да създадат тези селища на множество нива. Като археолог, занимаващ се с този регион, тя знаеше, че в Турция са открити над двеста подобни пещерни града, предимно в Кападокия на изток, но също и тук, по-близо до крайбрежието.

Най-прочутият беше Деринкую, открит през шейсетте. Елена беше посещавала подземния комплекс. Той имаше свои реки, мостове и хиляди вентилационни шахти, осигуряващи въздух и до най-долните нива, някои от които достигаха деветдесет метра дълбочина. Огромният град някога е бил дом на повече от двайсет хиляди души. Той си имаше хамбари, църкви, кухни, складове, дори собствена изба. Някои от тези древни градове, като Деринкую, бяха превърнати в туристически атракции, докато други се използваха и до днес за приютяване на животни или служеха като скривалища на всякакви престъпници.

Също като този пещерен град.

Предишния ден самолетът, докарал Елена от Арктика, кацна на малко летище сред хълмове. След това похитителите я откараха до покрайнините на малко село. Врата в мазето на една селска къща водеше до този скрит подземен комплекс.

Бяха я повели надолу по каменни стъпала и дълги тунели, осветени с електрически лампи. На горните нива бяха минали покрай помещения с фитнес оборудване, оръжейни и складове за боеприпаси. Бяха се разминали с неколцина мъже и жени със сурови погледи, облечени в червено или черно. Ако се съдеше по поведението им, онези в червено бяха новобранци. Никой не я погледна в очите, докато вървеше заедно с групата, водена от онази, която се беше нарекла Дъщеря на Мойсей. Дори онези в черно леко се покланяха на жената, когато тя минаваше покрай тях. Очевидно заемаше високо положение в йерархията на тази организация.

Елена можеше да познае предназначението на подземния комплекс.

Тренировъчен лагер на терористи.

Увереността й се засили, докато навлизаха още по-дълбоко в земните недра. Сурови на вид стрелци охраняваха входовете на всяко следващо ниво и стояха на пост пред гигантски камъни с формата на дискове, древни като самия град. За да се разсее от страха си, Елена се съсредоточи върху археологическото значение на това място. Хората бяха създали тези подземни градове, за да се спасят от вълните грабежи и нападения през вековете. Затваряли с кръглите камъни входовете на всяко ниво. По тези земи войните се водели хилядолетия наред. Комплексът Деринкую датираше от осми век преди новата ера, но имаше и още по-стари. Повечето обаче били създадени в разгара на гръцките Тъмни векове, когато цялото Средиземноморие било обхванато от голяма война.

Докато я водеха надолу, Елена беше прокарвала ръка по стените и си бе представяла количеството труд, хвърлено за прокопаването на този град и на стотиците като него. Макар че скалата беше сравнително мека — вулканичен туф, който се копаеше лесно, — човешките сили, необходими за създаването на селище с такива размери, бяха зашеметяващи.

Постепенно се бяха появили въпросите. Защо тези градове са били създадени така набързо през Тъмните векове? От какво са се криели хората? Какво ги е тероризирало до такава степен, че да изпитат нуждата да издълбаят скалата в търсене на спасение?

На по-долните нива на комплекса бяха минали покрай спални помещения, от които се носеше миризма на лой и печено месо, както и покрай друго, което служеше като склад и беше пълно със сандъци, бъчви и чували. Елена беше преценила, че в подземията има достатъчно храна за години. Следващото ниво приличаше на лабиринт от помещения с книжни рафтове и шкафове, пълни с множество артефакти. Любопитството я бе накарало да забави крачка, но похитителите й я бяха принудили да продължи още по-надолу, до частта, осветявана единствено от свещи, където се намираше и килията, в която беше прекарала нощта.

Бяха й оставили студена вечеря и тази сутрин й бяха донесли закуска.

Но Елена усещаше, че през нощта нещо се е променило. Тази сутрин беше чула викове някъде отгоре. Беше се опитала да разпита облечената в червено жена, почти тийнейджърка, която й беше донесла закуската. Когато бе попитала за врявата, в очите на момичето беше проблеснала тревога.

В отговор получи само строго предупреждение: Прави каквото ти казват Кажи им какво знаеш.