Джеймс Роллинс - Последната одисея

Преди пет дни доведох кораба до тези пусти брегове. След като научих неблагочестивата истина, не смеех да се насоча към никое пристанище. Вместо това наредих на екипажа да продължи към това самотно убежище на замръзналите брегове, след като свирепата буря ни отнесе отвъд пределите на света. Излъгах ги, че се нуждаем от прясна вода и осолено месо за дългото пътуване към дома.

Вместо това под прикритието на нощта повредих кораба, като отсякох двете мачти и разрязах платната му. Щом научи за саботажа ми, екипажът спореше, умоляваше и дори заплашваше да им позволя да поправят щетите. След като отказах, прочетох на някои лица каменна решимост, а на други — ужас.

Тъй като бях сам срешу дузина гневни бунтовници, прибягнах до единственото оръжие, което можеше да гарантира, че корабът никога няма да напусне ледения си пристан. Отново под мрака на нощта, докато всички спяха, пуснах чук и разбих едно от гърнетата на Пандора. Събудих легиона в него и отприщих ордата шайтани срещу собствените си хора.

Това беше необходима жестокост, защото скритото тук никога не бива да бъде откривано. И ако бъде открито, нека ужасите, запазени в този кораб, да послужат като сурово предупреждение да не се продължава нататък, да не се търсят вратите на Тартар.

Докато пиша това, след затихването на писъците, чувам тракането на ноктите на демоните по дървото. Ще изчакам ордата да се укроти и ще започна дългото си бдение. Ще търпя студа, ще заложа капаните си срещу недостойните и ще чакам горчивия край. Това ще бъде моето последно изкупление.

Дотогава моля Аллах за прошка — за кръвопролитието сега, за прегрешенията ми в миналото. И се пак намирам утеха в това, че светът е спасен. Но докога?

Докато седя тук, чувам тиктакането в Атласа на бурите до мен, който отмерва времето заедно с ударите на сърцето ми, отброявайки момента на сигурния край. Би трябвало да разбия адския механизъм, но не мога да намеря сили да го направя. Той е моята последна връзка с вас, братя мои. Помня как го изработихме заедно във време, изпълнено със смях, вълнение и надежди. Заедно ние създадохме най-чудния инструмент за навигация, който няма равен на себе си, зашифрован така, че само аз мога да го използвам, и задвижван от огъня на Прометей.

Докато пиша тези последни думи, си припомням, че именно титанът Прометей откраднал огъня от Зевс, за да го даде на човечеството, и бил наказан за кражбата си с вечни мъчения. Така и аз откраднах огъня от Тартар и го донесох у дома — и сега също трябва да бъда наказан.

Как ми се иска никога да не бях следвал насоките в „Одисея“ на Омир и да не бях откривал входа на Тартар, където се криеше Великият враг от времето на поета, чумата, превърнала три царства в огнени развалини. Но аз го намерих и в желанието си да се върна у дома взех със себе си бъчва от онова, което смятахме за Маслото на Медея, огнено доказателство за откритието ми. Но тогава не посмях да навляза по-навътре от прага на Тартар, тъй като разполагах с много малко хора и запасите ми се изчерпваха.

Когато се върнах у дома, разказах историята си и четиримата, създадохме Атласа на бурите, захранихме го с Маслото на Медея и го защитихме с Ключа на Дедал. Но само на мен бе разрешено да разполагам с лъчите на Кораба звезда, трите инструмента, необходими за отключването на единствения верен курс сред многото лъжливи на картата. Ти, братко Ахмед, правилно предупреди, че само аз трябва да зная местоположението на Тартар, за да не бъде научено от враговете, когато подложат на мъчения онези, които са останали в Дома на мъдростта.

Слава на Аллах, че прошепна тази мъдрост в ухото на Ахмед.

Десет могъщи кораба напуснаха бреговете ни преди година, готови да пожънат откритото — но само един от тях се измъкна от Тартар и ще се превърне в мой гроб. Аз ще остана на стража до Атласа на бурите до последния си дъх. Защото има и друга причина да се страхувам да стоваря чука върху най-голямото ни постижение. Ако онези, които се крият в най-дълбоките недра на Тартар — чудовищните титани, — някога се измъкнат Атласът на бурите може да се окаже единствената надежда за света. И затова ще пазя ключовете към това спасение до сърцето си.

Но все пак един въпрос продължава да ме измъчва. Колко дълго светът ще бъде в безопасност?

Неизвестният отговор ме ужасява повече от всеки огнен демон.

.

Елена прочете останалите няколко страници, изразяващи предимно съжаленията на капитана и обичта му към неговите братя, останали в родината. Започна да прелиства набързо останалото, но преди да стигне до края, от другата страна на вратата се чуха гласове. Увлечена от историята, не беше чула някой да приближава килията.