Джеймс Роллинс - Последната одисея

След това Елена беше крачила напред-назад в килията, измъчвана от един въпрос.

„Какво очакват да знам?“

Ръката й най-сетне напипа скритото под дюшека. Елена извади двете малки книжки — копието на „Одисея“ и дневника на мъртвия капитан, увити в кожа и предпазени от замръзналия труп. Беше ги скрила в панталоните си по време на полета и топлината на тялото й ги беше размразила. Сега кожените подвързии и конците, с които бяха съшити книжките, бяха станали гъвкави.

Каквото и да искаха похитителите от нея, то трябваше да е свързано по някакъв начин с кораба и историята му. Защо иначе им беше да отвличат експерт по морска археология със специалност Средиземноморието? Елена разбираше, че животът й зависи от това доколко и докога ще бъде полезна. Знаеше също, че баща й ще преобърне целия свят, за да я намери, но дотогава…

„Трябва да оцелея“.

За целта се нуждаеше отколкото се може повече информация.

„Независимо от риска“.

Отнесе книгите на грубата маса до недокоснатата закуска. Не се страхуваше, че я наблюдават или че някъде има скрити камери. Всяка повърхност в килията с изключение на яката дървена врата беше от твърда скала. И цялото ниво, служещо за тъмница, се осветяваше единствено от свещи и факли.

Без електричество и с дебелите каменни стени, през които безжичните устройства не биха могли да предават, Елена се чувстваше в достатъчна безопасност, за да сложи книгите на масата и внимателно да отвори онази със заглавие „Свидетелството на Четвъртия син на Мойсей“. Страниците, увити в тюленова кожа и запечатани с восък, бяха останали сухи през вековете и мастилото не беше избледняло. Макар велумът да беше станал чуплив от годините, Елена можеше да обръща страниците, ако внимаваше.

Започна да чете разказа на автора Хунайн ибн Муса ибн Шакир, четвъртия син на човек, наречен Муса, или Мойсей. Прегледа набързо първите страници, които описваха подготвянето на кораба, подбирането на доверен екипаж и първата седмица в морето. Имаше и размисли на капитана за творбата на Омир, включващи преведени откъси от древногръцкия текст „География“ на гръцкия историк от първи век Страбон, който смятал, че епосите на Омир описват реални събития.

Според дневника корабът стигнал до остров, описан от капитана като „ковачницата на Хефест“, след което разказът внезапно спираше. Голяма част от страниците в средата на книгата бяха изрязани.

„Най-вероятно са били унищожени нарочно“.

Елена погледна мястото, заемано от липсващите страници, макар че се интересуваше най-вече от последната част, която беше запазена.

Искаше да разбере какво се е случило с кораба и как се е озовал в Гренландия. Историята продължаваше с голяма буря и трудно плаване до остров, който по описание приличаше на Исландия („остров оххх огън и лед, димяща земя и огромни бели гори“) и нататък до брега на Гренландия („до покрита с лед земя отвъд края на света, обитавана от призрачни мечки със снежна козина“).

Сърцето й се разтуптя по-силно, когато стигна последния запис.

Прочете датата в началото му: 22 Ямада Ал-Тани 248.

Годината — 248 — трябваше да е според арабския календар, известен като хиджири. Елена пресметна наум и стигна до годината според модерния календар — 862.

„Девети век“.

И времето от годината — краят на август.

Тя повдигна вежди.

„Трябва да е било доста топло, за да могат моряците да се озоват в капана на зимата. Какво е станало?“

Прочете със затаен дъх последния запис на Ханейн ибн Муса ибн Шакир, четвъртия син на Мойсей.

Скъпи мои братя Мохамед, Ахмед и Ал-Хасан,

Простете ми за моето предателство, за това, че се опълчих срешу уважаваните в Дома на мъдростта във време, когато враговете ни станаха дръзки и откритото от мен можеше да обърне съдбата в наша полза.

Но знайте, че нямах избор. Пиша това като мое последно свидетелство, което да послужи едновременно за оправдание и предупреждение.

Докато изписвам със студеното мастило тази страница, писъците зад мен най-сетне затихнаха. Прекарах по-голямата част от нощта на колене в каютата, притиснал с длани ушите си. Това не ми донесе облекчение. Дори молитвите ми към Аллах не заглушиха писъците на хората ми, думкането на юмруците им по залостената врата, умолителните им викове. Макар страданията и ужасът им да проникваха до мозъка на костите ми, не посмях да отстъпя.

Дори сега си представям шайтаните, огнените демони на Тартар, които разкъсват безмилостно хората ми, които ме следваха вярно в продължение на две години. Но както ще докаже този разказ, ужасът на бавната смърт може да превърне дори почтения човек в долен дивак.