Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Както сама каза, близо сме. — След като махна въжето, свали ледокопа от гърба си. — И не е много стръмно. Сигурно ще успея просто да измина остатъка от пътя, ако внимавам.

— Не и сам.

Въпреки предишните си опасения Мария се чувстваше достатъчно уверена, че може да продължи още малко навътре. Ако тунелът станеше коварен, винаги можеха да се върнат при въжето с ледокопите и котките.

— Помогни ми да сваля въжето — каза тя.

След като го направи, той я погледна. Маската му беше вдигната и очите му блестяха, изпълнени със страх и облекчение.

— Благодаря.

— Тръгвай, преди да съм размислила.

Той пое напред, като демонстрираше правилния начин на движение. Вървеше разкрачен, като внимаваше на всяка крачка и се уверяваше, че котките му са забити стабилно в леда. Държеше ледокопа спуснат с две ръце, готов да го забие в леда, ако се подхлъзне.

Мария го последва, като повтаряше дословно стъпките му.

Беше мъчително, но все пак бавно напредваха. От напрежението Мария плувна в пот.

— Мисля, че виждам някаква светлина — каза Нука.

Мария се изправи и се опита да надникне зад него — и изгуби опора. Хваната неподготвена, падна в течението, което моментално я повлече към Нука и тя го блъсна и го събори.

Както бяха оплетени, ледокопите им се оказаха безполезни.

Течението ги повлече още малко напред, след което ги изхвърли в по-широка зала. Там потокът се разля и течението донякъде изгуби силата си. Нататък се разделяше на две, за да заобиколи голямо парче син лед.

Нука я сграбчи през кръста и я замъкна наляво, за да не се ударят в леда. После използва инерцията, за да се претърколят от реката върху брега от замръзнала скала.

Мария потупа твърдата земя.

„Скала…“

Явно бяха стигнали долната част на ледника. Мария се надигна и седна. Беше задъхана. В тъмната зала успя да различи димящите останки на кораб.

„Успяхме“.

Облекчението й не продължи дълго.

Откъм кораба се разнесе изпълнен с паника вик:

— Бягайте. Махайте се оттам!

13:33

Преди малко Мак си беше помислил, че очите му играят номера. Стори му се, че вижда призрачни светлини да проблясват до водопада, изливащ се в залата. После чу призрачното ехо на гласове. Инуитите вярваха, че ледниците са обитавани от духове, и след като вече беше открил, че техните туурнагак — демоните им — са огнени и съвсем истински, Мак не беше готов с лекота да отхвърли и идеята за призраци.

После две фигури, плътни като камък и лед, се плъзнаха от тунела и тупнаха долу. От палубата на кораба Мак ги видя как се претърколиха от потока на брега.

Но той не беше единственият, който забеляза появата им.

Бронзовият бик продължаваше да обикаля покрай корпуса. Когато новодошлите влетяха в пещерата, от ноздрите му избълваха пламъци и прогониха за миг мрака. Бронзовата глава се завъртя към неканените гости. Тежките крака забумтяха към източника на шума.

Мак направи всичко по силите си да ги предупреди — не че това помогна особено.

В отговор се разнесе вик.

— Доктор Макнаб? Мак? Вие ли сте?

Мак разпозна мутиращия глас на пубертета. Обърна се към Джон, който се изправи. И той беше познал гласа.

Мак вдигна длани към устата си и извика:

— Нука! Долу има опасно създание. Привлича се от звук. Може би и от светлина. Изгасете фенерите си. И стойте тихо.

За да се опита да примами звяра, Мак задумка с крак по древните дъски. Бикът го чу и забави крачка.

Но тогава Нука отново извика:

— Имаме въжета! И път навън!

Мак изстена наум.

Защо хлапетата никога не можеха да пазят тишина?

Бикът отново тръгна към малкия водопад. Мак заблъска дъските още по-силно, но този път звярът не му обърна внимание. Може би беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че някъде там има по-лесна и достъпна плячка.

Трябваше му друг план — може би безразсъден.

— Нука! — извика Мак. — Затваряй си устата. Върнете се в тунела. Ще се опитаме да стигнем до вас.

Обърна се към Джон.

— Май дойде време да хванем бика за рогата.

13:35

Хванала ледокопа с две ръце, Мария отстъпваше приведена нагоре по течението. Шумът на водата й пречеше да чува другите звуци. Затърси с поглед тъмния бряг, който представляваше същински лабиринт от разбит лед и повлечени от ледника скали.

Нука я следваше.

„Какво би могло да живее тук долу? Да не би някаква бяла мечка да се е озовала в капана заедно с тях?“

Ако се съдеше по ужаса в гласа на мъжа, явно беше нещо друго, нещо много по-страшно от бяла мечка.