Джеймс Роллинс - Последната одисея

„Но как?“

12:55

— Няма начин! — изкрещя Ковалски през виещия вятър.

Спасителната група се беше сгушила от подветрената страна на трите червени снегомобила. Деляха пространството с една шейна, теглена от хъскита с дебела козина. Кучетата си бяха изровили малки гнезда в леда и се бяха свили там, без да обръщат внимание на студа.

Нука ги беше използвал, за да преведе трите снегомобила презледника. Беше обяснил защо беше избрал шейната: „Кучетата намират най-безопасния път през леда. Без тях лесно можеш да пропаднеш в някоя скрита пукнатина. Научаваш се да се доверяваш на техните очи и носове“.

След като излязоха от хотела в Тасиилак, се качиха на един джип „Рам 2500“ с огромни гуми и поеха по коварен чакълест път, за да стигнат до ледника Хелхайм. Бурята ги връхлиташе непрекъснато и блъскаше колата с толкова силни пориви, че едва не я преобръщаше. Стигнаха ледника и спряха до група малки боядисани в синьо бараки и десетина снегомобила. Оказа се, че семейството на Нука има туристическа фирма, предлагаща преходи през ледника.

Мария попита хлапето къде са родителите му и Нука каза, че баща му и майка му участват в спасителната група на Тасиилак. Заминали за вътрешността, за да се справят с някакъв спешен случай, който е ангажирал и повечето опитни хора в градчето.

Ковалски погледна онези, които бяха останали.

„Вторият състав…“

Въпреки изказаните по-рано опасения Йорген също беше дошъл с тях. Както и още двама от местните — яки по-възрастни мъже, които казаха, че са роднини на семейството, което вероятно важеше за всички в селището. Бяха завързали въже за задницата на един от снегомобилите.

Нука — беше навил свободната част на въжето на рамото си — посочи покрай гумените вериги на снегомобила.

— Това е единственият път към сърцето на ледника. Надолу през мулина.

— Няма начин — повтори Ковалски.

Надигна се от прикритието на снегомобилите. Вятърът едва не отвя предпазните му очила, дадени му от Нука заедно с каска и дебела канадка, която му беше твърде малка — ръкавите й дори не достигаха до китките му.

На десет метра пред него бялата повърхност на ледника беше прорязана дълбоко от син поток. Водата се спускаше отгоре и пропадаше в широка три метра дупка надолу към дълбините на ледника.

Мулин, както я беше нарекло хлапето.

Ковалски поклати глава.

„По-скоро почти замръзнал водовъртеж“.

— Да не си решил да се спуснеш в това нещо с въже? — невярващо попита Ковалски.

Нука вече беше облякъл водолазен костюм, който покриваше цялото му тяло. Дори имаше маска на лицето.

— Спускали сме се и преди.

Мария пристъпи към тях.

— Откъде знаеш, че този мулин се свързва с реката, която е изтичала от Хелхайм?

— Доктор Макнаб ми каза — отвърна Нука. — Когато не водя туристи, понякога помагам на Мак да картографира потоците и каналите. Тази работа няма край, тъй като всичко непрекъснато се топи и се мести.

Ковалски се изправи.

— Ако наистина води надолу, трябва да дойда с теб.

Нука сбърчи презрително нос.

— Прекалено си дебел.

Ковалски погледна корема си, едновременно оскърбен и шокиран от грубата прямота на хлапето, която едва не направи и самия него малко дете.

— Това са само мускули.

— Ясно де. Но дори да успееш да се промъкнеш през теснините, резервният ми костюм няма начин да ти стане. — Нука посочи голите му китки.

— А на мен? — обади се Мария и застана до Нука. — Двамата сме горе-долу с еднакви размери.

Той я изгледа от глава до пети и накрая сви рамене.

— Да, става.

— Как ли пък не. — Ковалски направо тропна с крак, за да я спре.

Мария не му обърна внимание.

— Донеси ми костюма — каза тя на хлапето и се обърна към Ковалски. — Двете със сестра ми се спускаме в пещери от години като част от проучванията ни. Уменията ми на катерач са повече от адекватни за тази задача.

Ковалски посочи мулина.

— Това да ти прилича на твърда скала?

— Джо, няма да позволя Нука да се спусне сам там долу.

Ковалски разбираше загрижеността й, но това не означаваше, че му харесва.

Нука донесе костюма. Мария го вдигна и погледна мъжете, сгушени до снегомобила.

— Както гледам, и никой от вас няма да се побере в костюма.

Разбрал, че се е въвлякъл в битка, която няма как да спечели, Ковалски вдигна ръце.

— Добре. Дай да ти помогна да се напъхаш в това проклето нещо.

Мария потанцува малко на студа, докато събличаше връхните сидрехи и навличаше дебелия костюм. Накрая прибра косата си назад и си сложи качулката.